Потегли по алеята, излезе на улицата и тръгна по обратния път на изток.
— Струва ми се, че колкото по-навътре навлизаме в това блато, толкова повече затъваме — каза Нокс.
— Може би това е целта.
— Целта? Какво искаш да кажеш?
Пулър продължи да гледа през прозореца.
— Сама ли трябва да си говоря през целия път?
— Можеш да правиш каквото искаш, Нокс. Никой не ти пречи. И бездруго винаги си правила каквото искаш, нали?
Тя го изгледа мрачно, преди да отговори:
— Продължаваш с инсинуациите, а?
— Така ли ги наричаш?
— А ти как би ги нарекла?
— Никак. Имам случай, който да разследвам, и толкова.
— Обичаш да увърташ. Защо не изплюеш камъчето?
Пулър продължи да следи пътя. Накрая попита:
— Ти какво би направила на мое място?
Тя понечи да отвърне нещо рязко, но се овладя и каза:
— Бих разговаряла с полицаите от Уилямсбърг, които са работили по случая.
— Прочетохме документацията им.
— Но отидохме при Диренцо и той ни каза нещо, което нямаше как да намерим в архива. Може и ченгетата да ни кажат нещо.
— Първо трябва да открием имената им.
— Вече го направих. Двамата инспектори, ръководили разследването, още работят в полицията.
— След трийсет години?
— Тогава са били много млади. Скоро ще се пенсионират, но да, още са там. Уговорих си среща с тях днес следобед.
— Без да ми кажеш?
— Казвам ти сега, Пулър.
— И се питаш защо не мога да ти имам доверие?
Тя го погледна за миг, после се извърна и до края на пътуването гледаше само през прозореца.
Бетонни стени, винаги бетонни стени, помисли си Пулър. За разлика от телевизионните сериали с техните лъскави модерни полицейски участъци истинските ченгета живееха с оскъден бюджет, който можеше да им осигури само сгради от газобетон и ожулени металносиви бюра.
Пулър седеше срещу инспектор Джим Лорн и партньора му Лио Пекъм от отдел „Убийства“ в един от полицейските участъци в Уилямсбърг. И двамата бяха високи и слаби оплешивели мъже, прехвърлили шейсет години. Лицата им носеха белезите от напрежението, съпътстващо работа, в която човек вижда убити по особено жесток начин жертви и после издирва извършителя.
Лорн въртеше химикалка между дългите си пръсти. Пекъм гледаше Пулър и Нокс. Именно той започна разговора:
— Получихме обаждането ви, агент Нокс. Знаем, че сте изискали документацията по случая. Обяснихте ни някои неща, но споделихте твърде малко информация. Опасявам се, че трябва да чуем цялата история, преди да продължим нататък.
Лорн вдигна поглед от химикалката и допълни:
— И да ни кажете каква е връзката с армията.
— Опитваме се да установим дали е възможно вашият сериен убиец да е отвлякъл жена от Форт Монро преди трийсет години — отговори Пулър.
— Той е убивал жертвите си. Не ги е отвличал.
— Може да е убил и тази жена. Тялото й така и не е било открито — отбеляза Нокс.
Пекъм поклати глава.
— Едва ли. Ако съдя по начина, по който се е отървал от телата, не се съмнявам, че е искал да бъдат намерени.
— Сигурни ли сте, че е бил мъж? — попита Нокс.
— Четири убити жени? Разбира се, че е бил мъж.
— Но жертвите не са били подложени на сексуално насилие — изтъкна Нокс.
Лорн поклати глава.
— Но са били пребити, удушени или с прерязано гърло. Една жена може да пререже нечие гърло, но не и да пребие някого или да го удуши. Това е типично за мъжете.
Пулър кимна в знак на съгласие.
— Стана ни любопитно защо следователите от Форт Монро не са се свързали с вас. Между двата случая има общи неща, а двете места отстоят на половин час път.
— Не знам какво да ви кажа — отвърна Лорн, — никога не съм чувал за този случай във Форт Монро, който споменахте. Никой от ОКР не ни е търсил. По онова време бяхме затънали до гуша в работа. Двамата с Лио бяхме млади следователи, но все не стигаха хора, затова възложиха на нас разследването. Скъсахме си задниците, посветихме всяка възможна минута на издирването на убиеца… Това се превърна за нас в нещо като обсесия, нали ме разбирате…
— И още не сме го разкрили — добави Пекъм. — И не че има значение, но кариерите ни пострадаха сериозно. Това, разбира се, не може да се сравнява с трагедията на онези нещастни жени. А убиецът им не получи възмездие. Фактът, че не го заловихме, не ми дава мира. Каквото и да съм постигнал в работата си, то не може да компенсира този провал.
— Не се укорявайте — каза Нокс. — Понякога лошите изваждат късмет и се измъкват. Не се съмнявам, че сте направили всичко по силите си.