— И? — подкани го Нокс.
— Три седмици след като се включиха в разследването, просто си събраха нещата и си тръгнаха.
Нокс и Пулър се спогледаха.
— Тръгнаха си ей така? — попита Нокс.
Пекъм кимна.
— Да, ей така, изневиделица. Единия ден бяха тук, на следващия ги нямаше.
— Дадоха ли ви някакво обяснение? — попита Пулър.
Пекъм поклати глава.
— Мога да ви кажа обаче, че самите агенти, които работеха с нас, бяха много ядосани. Но не можеха да направят нищо.
— А на тях някой дал ли е обяснение? — попита Нокс.
— Дори да им е дал, не го споделиха с нас — отвърна Лорн. — Но мен ако питате, и на тях им пробутаха същите глупости.
— Въпрос на национална сигурност — предположи Пулър, а Лорн кимна.
— Това означава, че заповедта е дошла от много високо — каза Нокс. — Вероятно от централата на ФБР.
Лорн сви рамене.
— Нямам представа. Но два месеца по-късно получих обаждане от някакъв високопоставен фебереец. Попита как върви разследването. Казах му каквото знаех, а то не беше много. Казах му също, че едва ли ще пипнем този мръсник.
— И как реагира той? — попита Пулър.
Лорн облиза устни и отново започна да върти химикалката в ръцете си.
— Инспектор Лорн? — настоя Пулър.
Лорн вдигна поглед и въздъхна.
— Няма да повярвате, но кучият му син изпита облекчение.
29
Четири мъртви жени.
Пулър се взираше в четирите снимки, които бе подредил на леглото в хотелската си стая. Възможно ли бе майка му да е петата? С премазан гръклян? И счупен череп? Заровена на място, където никой няма да я открие? Възможно ли бе през всичките тези години да е лежала в някой набързо изкопан гроб?
Той закри очи с длан. Положи усилие да се успокои, защото нервите му бяха опънати до скъсване.
Никога не се бе чувствал по този начин на бойното поле. Разбира се, беше изпитвал страх. Само глупак не би се страхувал, когато край него свистят куршуми, а над главата му се сипят бомби като смъртоносен дъжд. Но нервите му винаги бяха издържали. Те му бяха позволявали винаги да върши добре работата си. Те му бяха позволявали да оцелее. Нямаше да разреши случая, ако сега му изневеряха.
Пулър въздъхна дълбоко и впери поглед в снимките. Обикновено между жертвите на серийните убийци имаше нещо общо. Те ги избираха на базата на общи характеристики, поне според извратения им ум.
Млади. Жени. С успешна кариера. Три общи признака.
Въпрос на национална сигурност. Четвърти признак.
По онова време много неща можеха да попаднат в тази категория. Също като днес. След като федералните бяха възпрепятствали разследване на убийство, четирите жени явно се бяха занимавали с нещо много важно. Проблемът бе, че в района на Тайдуотър се намираха твърде много компании, заводи и лаборатории, свързани с военните. Тук гъмжеше от подизпълнители на Пентагона.
Защо убиецът бе избрал тъкмо тях? И защо Уилямсбърг? Дали защото този психопат бе от там? Или защото бе избрал място, където не го познават?
Пулър прегледа информацията за жертвите, с която разполагаше полицията. Прочете биографиите и на четирите жени. Инженер, биолог, химик, компютърен специалист. В досиетата не пишеше къде точно са работили. Той поклати глава. Това беше нечувано. Как полицията да открие връзка между отделните случаи, ако няма представа какво са работили жертвите? И все пак разследването бе установило, че жените не са пазарували в едни и същи магазини, не са се хранили в едни и същи ресторанти. Не бяха живели в една и съща сграда. Не бяха поправяли колите си в едни и същи сервизи. Две от тях бяха ползвали услугите на една и съща банка. И това беше всичко. Убийствата бяха извършени преди ерата на смартфоните и имейлите, но ченгетата не бяха открили каквото и да било доказателство жертвите да са се познавали и да са общували помежду си.
Ако между тях имаше нещо общо, то бе убягнало на всички. Очевидната връзка се изчерпваше с формулировката „въпрос на национална сигурност“. Но разследващите не бяха получили възможност да проучат тази връзка.
Може би трябва да подходя към случая от друг ъгъл. Не от гледна точка на доказателствата. Не и от гледна точка на жертвите. А да се поставя на мястото на убиеца.
Но това не беше толкова лесно. Проникването в съзнанието на един психопат не беше приятна задача.
Пулър разглеждаше снимките отново, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се Нокс.
— Беше доста мълчалив по пътя насам.
— Нямаше какво да кажа — отвърна той.
— Трябва да проверя нещо, после ще ти звънна пак.