Измина точно три крачки по алеята, която водеше към мястото, където бе оставил микробуса си, когато ги видя. Скандалджиите от предишната вечер.
Обърна се и погледна зад себе си. Неколцина техни приятели бяха препречили пътя му назад. Едрият чернокож младеж пристъпи към него. Лицето му бе разкривено в злобна усмивка.
— Казах ти, че ще се върнем, задник. И удържах на думата си.
Роджърс погледна вляво и видя мъжа, чиято китка бе счупил. До него стояха другите двама, чиито задници бе сритал. Челюстта на единия като че бе прикрепена с тел. Погледът на Роджърс се насочи обратно към чернокожия.
— Наистина ли го искаш? — попита спокойно той.
— Бързаш ли за някъде? — озъби се чернокожият.
— Всъщност, да. Какво ще кажеш двамата с теб да се изправим един срещу друг. Ако спечеля, си тръгвам. Това ще ни спести много време.
Чернокожият се напрегна и огледа приятелите си.
— Видях, че си нинджа, мръснико. Затова доведох подкрепления.
Роджърс погледна младежа със счупената китка и онзи с телената шина.
— Посегнете ли ми отново, ще убия и двама ви.
Двамата решиха, че Роджърс се шегува, докато не видяха изражението на лицето му. Чернокожият, вероятно предусетил, че губи позиции, извади нещо от джоба си. Нож.
— Това няма да промени крайния резултат — заяви Роджърс. — Току-що извади оръжието, с което ще те убия.
— Пич, имаш прекалено високо мнение за себе си. Ние сме шестима. Можеш ли да броиш?
— Всъщност само четирима сте, защото тези двамата няма да се включат — отвърна Роджърс и посочи пострадалите от него.
— Смяташ, че ги познаваш?
— Изписано е на лицата им.
— Е, четирима срещу един не е зле. И всичките сме се подготвили.
Роджърс видя, че един от нападателите вади нож, друг — желязна верига, а третият — бейзболна бухалка, която до този момент бе крил зад гърба си. Някой от тях можеше да извади късмет, да го удари и да го повали на земята. Добре че никой не носеше пистолет. Роджърс можеше да загуби. Но най-вероятно щеше да спечели. Не се съмняваше, че ще му се наложи да се бие.
— Повярвай ми — обърна се той към чернокожия, — съотношението няма да остане задълго четирима срещу един. Теб ще оставя най-накрая.
— Добре. В случай, че не си забелязал, всичките сме по-едри и по-млади от теб.
— Снощи също бяхте по-едри и по-млади. Помогна ли ви това?
— Извади късмет.
— Никой не може да извади подобен късмет.
— Ние обичаме насилието.
— Но не и този вид насилие, който аз ще ви покажа.
— Стига си дрънкал!
— Да започваме тогава!
Роджърс разтърка онова място на главата си. Много добре знаеше, че след като започне боят, ще изгуби контрол над себе си. Мускулите на ръцете, краката и раменете му се напрегнаха. Беше готов да нанесе удар. Вярно, след това щеше да се наложи да напусне работата си в бара, но нямаше друг избор.
Роджърс си пое дъх и го изпусна бавно и равномерно. Дишането му се успокои, сърдечният му ритъм се забави, кръвообращението му се стабилизира. Завъртя врат така, че той изпука, и се приготви да нанесе първия си удар.
В този миг автомобилни фарове прорязаха мрака. Всички впериха погледи в патрулката, която намали бавно и спря на тъмната уличка. Миг по-късно бяха заслепени от прожектора, монтиран отстрани на автомобила. Един мощен глас, усилен от високоговорител, попита:
— Какво, по дяволите, става тук?
Чернокожият извика:
— Нищо, господин полицай, просто се разхождаме. Но вече си тръгваме.
— В такъв случай побързайте! Изчезвайте веднага!
Патрулката изчака младежите да се скрият зад далечния ъгъл на алеята. Чернокожият бе изгледал заплашително Роджърс.
Роджърс минаваше покрай колата, когато единият полицай свали прозореца на предната дясна врата и попита:
— Какво беше това, по дяволите?
— Аз съм охранител в „Камуфлаж“. Тези отрепки не можаха да влязат предишната вечер и поискаха да си го изкарат на някого. Тоест на мен.
— Ясно. Извади късмет, че минавахме оттук.
Те извадиха късмет, помисли си Роджърс.
— Благодаря, господин полицай, лека нощ.
Роджърс си тръгна, а патрулката продължи по алеята след групичката младежи.
Роджърс се качи в микробуса си и потегли. „Камуфлаж“ бе затворен утре вечер. Затова утре вечер той щеше да си поговори с Крис Балард.
32
Пулър прибра последните си вещи в сака и дръпна ципа.
Бе оставил своя котарак Дезо, който бе кръстил така заради дезертьорската му природа, при едно семейство, което живееше в същия жилищен комплекс. Дезо понасяше добре подобни продължителни раздели, но този път Пулър нямаше представа колко дълго ще отсъства. Не знаеше дори дали ще се върне.