Погледна отново имейла, който бе получил преди десетина минути. Подателят бе генерал-майор, когото никога не бе срещал и за когото дори не бе чувал. Съобщението бе кратко и по същество.
> „Разследването във връзка с изчезването на майка Ви и обвиненията срещу баща Ви е прекратено. Срещу страните няма да бъдат предприети по-нататъшни действия.“
Срещу страните.
Това означаваше, че баща му е безопасност. Всичко бе приключило.
Но това беше пълна глупост, защото така и не бе имало истинско разследване. Не бяха открили нищо. Истината си оставаше пълна загадка, но никой не я търсеше.
Не никой. Един човек я търси. Аз.
Вече бе написал оставката си. Напускаше армията и единствената кариера, която бе следвал през живота си. Американската армия бе направила нещо, което Пулър не бе допускал, че е възможно. Беше го предала.
Въпреки това, докато пишеше думите: „С настоящото аз, старши военен следовател Джон Пулър-младши от 701 отряд на Военната полиция (ОКР), подавам оставка от…“, сякаш камък заседна в гърлото му и остра болка прониза корема му. Не можеше да повярва, че го прави. Но нямаше друг избор. Бяха го притиснали в ъгъла и му бяха оставили само един възможен изход.
Бе изпратил писмото. И не очакваше отговор. Нямаше значение какво ще му кажат. Ако искаха да го задържат поради някаква причина, щеше да им се наложи първо да го открият. Той нямаше да отиде в Германия, нямаше да поеме нова задача. Щеше да продължи да разследва изчезването на майка си независимо от желанието на армията.
Целта му бе съвсем проста. Винаги си поставяше прости цели. Така подхождаше към всяко разследване, с което се захващаше. Трябваше да открие истината.
Отвори вратата на апартамента. На прага стояха двама мъже в костюми, които се взираха в него. Пет минути по-късно Пулър седеше на задната седалка на голям черен джип и гледаше през прозореца. Двамата мъже се возеха отпред.
Служебните карти, които бяха показали, не му бяха оставили друга възможност, освен да ги последва. Междувременно бяха конфискували пистолета му. Бяха взели и мобилния му телефон. Чувстваше се некомфортно, но трябваше да играе по правилата.
Джипът премина през контролно-пропускателен пункт, където мъже във флотски униформи провериха документите им за самоличност, огледаха внимателно Пулър и им дадоха знак да продължат. Пулър знаеше, че това място е оградено с още една защитна стена, която се състоеше от мъже с костюми и слушалки в ушите като двамата пред него.
Пред тях се издигна внушителна сграда. Пулър никога не бе идвал тук. Колата спря и всички слязоха. Съпроводиха го до сградата, поведоха го по един коридор и го оставиха сам в голяма стая, която служеше едновременно като кабинет и библиотека.
Той не седна. Нямаше представа какво ще се случи, но предпочиташе да го посрещне прав. Напрегна се, когато вратата се отвори. И мигом застана мирно.
Мъжът не носеше униформа. За разлика отпреди години. И което бе по-важно, той бе първи заместник на главнокомандващия на всички въоръжени сили в Съединените щати. Само това бе достатъчно Пулър да се отнесе към него като към военен.
Пред него стоеше вицепрезидентът на Съединените щати Ричард Хол, който преди това бе сенатор от Вирджиния. А преди това — бригаден генерал, служил под командването на бащата на Пулър. Пулър знаеше това. И се бе срещал с Хол веднъж преди двайсет години, когато той бе сменил униформата на военен с костюма и живота на политик.
Хол бе висок към метър и осемдесет и бе успял да съхрани донякъде завидната мускулатура, която бе натрупал в армията. Косата му бе побеляла и започнала да оредява, но ръкостискането му бе здраво, а гласът му — плътен и дълбок.
— Седни, Пулър. Прав изглеждаш скован.
Пулър седна.
Хол отиде до масата, на която бяха оставени гарафа с уиски и няколко чаши.
— Нещо за пиене?
— Не, благодаря, сър.
— Ще ти сипя едно. Ще ти се отрази добре.
Хол наля по малко уиски в две чаши и поднесе едната на Пулър. После седна зад бюрото.
— Чух, че днес си напуснал армията.
— Явно новината се е разпространила бързо.
— Някои новини се разпространяват бързо по определени канали.
Хол вдигна чашата си и отпи глътка уиски. Пулър също.
— Защо го направи? — попита Хол. — Всички те смятат за един от най-добрите агенти, работили някога в ОКР.
— Не подозирах, че следите военната ми кариера.