— Това е най-правилният подход. А, между другото, аз съм достатъчно голям, за да пийна едно — отвърна той и показа служебната си карта.
— Всичко е наред, господин Пулър. Приятно прекарване.
Пулър мина покрай него и влезе в бара. Роджърс го изпрати с поглед и продължи да си върши работата.
43
„Камуфлаж“ бе три четвърти пълен, но Пулър с лекота откри жената, която следеше. Беше се настанила на бара с чаша в ръка.
През следващия един час той я наблюдаваше как снове из заведението. Как флиртува, пие, танцува, отново флиртува. Накрая се озова в един ъгъл с мъж, който постави ръката си на задника й и пъхна езика си в устата й. Тя му отвърна със същото, сякаш за да му покаже, че не остава по-назад.
Към десет часа погледът на Пулър се премести от салона към входната врата. В бара влезе група, водена от висок млад мъж, облечен в костюм, който по беглата оценка на Пулър струваше повече от служебния му шевролет. Мъжът и свитата му минаха покрай друг охранител и се качиха на втория етаж. Вратата горе се затвори зад тях. Охранителят застана в основата на стълбите.
Пулър предположи, че никой друг няма да ги последва горе.
Пред погледа му мина красива жена. Беше облечена делово за разлика от повечето жени тук, а на възраст бе по-близо до годините на Пулър, отколкото на останалата клиентела. Жената размени няколко думи с един от барманите, след което провери касата. Собственик, мениджър или и двете, помисли си Пулър.
Потърси жената, която следеше. Откри я в същия ъгъл. Отиде до бара, където другата жена тъкмо затваряше касата.
— Явно имате златна мина — каза той.
Тя го погледна и се усмихна. Забеляза празните му ръце.
— Вие обаче не допринасяте с нищо за нея. Няма ли да пийнете нещо?
— Непременно. Ще си поръчам бира на бармана.
— Не, аз ще ви налея. За сметка на заведението.
— Няма злато в безплатните питиета.
— Човек трябва да прави поне по едно добро дело на ден. Това е моето.
Тя му наля халба бира и му я подаде.
— Аз съм Хелън. Хелън Майърс.
— Джон Пулър.
— Малко сте…
Той се огледа и се усмихна.
— Малко по-възрастен от обичайната клиентела.
— Деликатно казано.
Пулър отпи от бирата си.
— Заведението ваше ли е?
— Какво ви кара да мислите така?
— Струва ми се, че вие командвате тук.
— Да, така е.
— Браво на вас.
— А вие? С какво се занимавате?
— Работя за Чичо Сам.
— Имате вид на военен. Къде служите?
— В армията.
— Баща ми е бил в Осемдесет и втора въздушнопреносима.
— Страхотна дивизия.
— И той казваше същото. Повтаряше го до деня, в който почина. Беше военен от кариерата. Оттам ми хрумна идеята за „Камуфлаж“.
— Съжалявам, но се наложи да отстраня няколко души от опашката. Показаха фалшиви документи.
Тя се намръщи.
— Знам. Тази ситуация е много неприятна. Нормално е да очакваш, че след като си достатъчно възрастен да се биеш и да умреш за страната си, си достатъчно възрастен и да изпиеш една бира. Глупаво правило.
— И аз съм на същото мнение.
— В такъв случай вероятно сте видели нашия охранител Пол?
— Да. Има вид на човек, който може да се оправя с непокорните.
— О, разбира се, че може. Вземете си още една бира за сметка на заведението.
Пулър вдигна чашата си.
— Не, тази ще си я платя.
Тя се усмихна, прекоси салона, мина край охранителя и се качи по стълбите, след което изчезна зад вратата. Пулър проследи всичко това и насочи вниманието си към жената, която следеше. Нейният ухажор я бе оставил и тя търсеше нещо в дамската си чанта.
Пулър отиде при нея и попита:
— Имате ли минутка?
— Моля?
Жената го изгледа, докато изваждаше червилото си.
— Бих искал да поговорим.
— Стига да ме черпите едно питие. Това е цената.
Той извади служебната си карта от ОКР и я вдигна пред лицето й.
— Можете сама да си го купите, но тъй като пихте достатъчно, предлагам да си вземете кока-кола.
Тя замръзна и червилото остана на сантиметър от устните й.
— Военен полицай ли сте?
— Да. Блок Кю?
— К-к-какво за него?
Пулър я хвана за ръката и каза:
— Насам, моля.
Поведе я по коридора към кухнята. Това вероятно бе най-тихата част от цялото заведение. Повечето хора не се хранеха, а пиеха.
— Работите в Блок Кю, нали? — продължи Пулър.
— И какво, ако работя там?
— Работата ви е строго секретна. А вие идвате тук, напивате се и позволявате на разни отрепки да ви опипват? Къде ви е умът, по дяволите?