През първите двайсет години това му се бе случвало само по веднъж годишно. Но през десетте години, които бе прекарал в затвора, честотата се бе увеличила до веднъж на шест месеца.
А най-лошото бе, че от предишния пристъп бе изминал по-малко от месец. Тогава седеше в килията, вперил поглед в стената. Нямаше представа за времето, освен че е някъде между полунощ и призори. Наложи му се да впрегне цялата си нечовешка сила и самоконтрол, за да не закрещи. Бе сграбчил решетките на килията и бе почувствал как металът започва да се огъва в ръцете му. Веднага ги бе пуснал, защото последното нещо, което искаше, бе надзирателите да видят, че с достатъчно силен, че да изкриви стоманените пръти.
Тогава се бе хвърлил на пода и се бе вкопчил в бетонната основа на леглото си, покрито с тънък матрак. Всъщност беше се вкопчил в безценния си живот, свит на кълбо на пода, измъчван от безмълвна агония. Когато кризата премина, имаше чувството, че всеки нерв в тялото му изгаря в адски огън.
Роджърс не чувстваше болка. Нещото в главата му го бе лишило от подобно усещане. А това, което изпитваше… то бе отвъд болката. И той го усещаше с всяка фибра на тялото си.
Следващите десет минути изминаха в непрекъснати конвулсии. Най-сетне Роджърс се изправи на седалката и видя, че ръцете му са изкривили волана на микробуса. Гърдите му се надигаха тежко, опитваше се да поеме някакъв контрол над себе си. А междувременно мислеше само за едно.
По-малко от месец!
Беше се случило след по-малко от месец. Годишните интервали бяха заменени от шестмесечни, а шестмесечните от месечни. Какво следваше? Седмични кризи? Или всекидневни?
Докосна сънната си артерия и усети как кръвта се устремява по нея с потенциално смъртоносна скорост. Задиша дълбоко, за да се успокои. Накрая организмът му се върна към нормалното си състояние, или толкова нормално, колкото бе възможно.
Роджърс включи на скорост и макар да му бе трудно, продължи с повредения волан. Може би щеше да успее да го поправи с малко изолирбанд. Отзад имаше достатъчно. Докато шофираше, мисълта му се насочи към друг доклад, който не би трябвало да е чел. Едно изречение в него му бе направило особено впечатление.
Последните измервания показват, че базисната инфраструктура не изглежда стабилна в дългосрочен план в резултат на химични, физиологични, биологически и психологически несъответствия с човешкия организъм, в който е имплантирана.
Базисната инфраструктура?
Нестабилна в човешкия организъм?
В резултат на…?
По дяволите!
Отново отби от пътя, спря и впери поглед в дланите си.
Инфраструктура.
Те бяха част от нея.
Докосна ръцете и краката си.
Те също.
Главата.
Да.
Много добре знаеше какво означава тази част от доклада.
Той умираше. Бяха изминали трийсет години и времето му изтичаше. Развръзката приближаваше с нарастваща скорост. Някой трябваше да плати сметката. Нямаше кой да го направи освен него.
Роджърс бе като Супермен, който принадлежеше на тъмната половина. И неговият криптонит се криеше в тялото му.
Моят криптонит е в мен.
Бяха го проектирали така, че в крайна сметка да експлодира, да изгори, да се разпадне, да изчезне. Нямаше представа по кой точно сценарий щяха да се развият събитията. Не че го интересуваше.
Резултатът щеше да бъде един и същ.
Краят на Пол Роджърс. Моят край.
Когато една ръка докосна рамото му, той се извъртя рязко и пръстите му се впиха в нечий врат.
Беше Сюзан.
Никога досега не бе преживявал подобна изненада. Миг по-късно осъзна, че стиска врата й, защото очите й започнаха да се подбелват. Пусна я веднага и тя се свлече на пода в товарния отсек на микробуса, останала без дъх.
— Откъде се взе, по дяволите? — изръмжа той.
Сюзан не бе в състояние да му отговори, тъй като все още дишаше едва-едва. След малко се надигна и каза:
— Знаех си, че няма да изчакаш появата на ченгетата. Освен това добре познавам микробуса ти. Затова се качих в него и се скрих, преди да изчезнеш от бара.
Роджърс я изгледа подозрително.
— Но защо? — попита той.
— Защо знаех, че няма да изчакаш ченгетата? Видях лицето ти, когато чу сирените. Видях как се издуха вените на врата ти, когато воят им наближи.
— Но защо се скри в микробуса ми?
— Защото те харесвам. И се опитвам да те опозная по-добре.
— Трябва да се махнеш от тук.