Минаха покрай него и влязоха във фоайето на хотела. Пулър ги последва и видя, че мъжът се качва по стълбите, докато Майърс се насочва към изхода, несъмнено за да продължи с колата си. Пулър се зачуди какво да направи. Да последва мъжа или да последва жената?
Накрая реши, че знае откъде е дошла Майърс. Затова предпочете да научи нещо повече за непознатия.
Той седна във фоайето и остана там, докато видя, че мъжът се връща с кожена чанта на рамо. Запъти се право към рецепцията. Пулър стана и отиде при колата си. Минута по-късно мъжът излезе и каза нещо на портиера. Портиерът махна на едно от такситата пред хотела. То спря пред входа и непознатият се качи в него.
Пулър последва таксито до гарата на „Амтрак“. Там мъжът слезе и Пулър паркира набързо. Проследи го до чакалнята и седна през две места от него.
Непознатият отвори чантата си и сложи на коленете си лаптоп. После извади от джоба си предмета, който Майърс му бе дала. Едва сега Пулър видя, че това е флашка. Мъжът я пъхна в порта на лаптопа си и затрака по клавиатурата.
Пулър стана от мястото си и заобиколи зад него на разстояние четири-пет метра. Извади фотоапарата си и се завъртя леко надясно, за да улови в кадър екрана на лаптопа. Нагласи обектива, приближи образа колкото можа и започна да снима, докато мъжът четеше страниците една след друга.
След малко мъжът извади телефона си и набра някакъв номер. Пулър се върна на мястото си с надеждата да подслуша разговора.
Не разбра нито дума, но не защото не можеше да го чуе, а защото мъжът говореше на език, които той можеше да разпознае, но не и да говори.
Френски.
Огледа се, когато чу влакът да се приближава. Гласът от уредбата обяви, че той пътува за Вашингтон.
Пулър се замисли. Нямаше правомощия да арестува непознатия, нито дори само да го задържи. Дори да направеше подобен опит, щеше да се издаде, че го е следил. Както и че е следил Майърс. Затова овладя желанието си да скочи и да спре мъжа. Проследи го с поглед как се качва във вагона. Когато влакът потегли, Пулър се върна при колата си. Там разгледа току-що направените снимки.
Видя чертежи и формули, които се оказаха прекалено сложни за него, та да разбере каквото и да било. И все пак като че ли Майърс бе предала на този мъж някакви тайни разработки. За Пулър стана очевидно, че тя е получила въпросната информация от Джош Куентин. Може би в стаята на втория етаж на „Камуфлаж“.
По ирония на съдбата Пулър си бе съчинил шпионска история в Аталанта Груп, за да си гарантира помощта на Ан Шепард, а сега се оказваше, че шпионажът е съвсем реален.
Трябваше да намери отговор на толкова много въпроси.
Какви са тези тайни?
Къде се намира Пол, охранителят от бара? Кой е той?
И какво общо има изчезването на майка ми с всичко това?
48
Четири лица се взираха в Джон Пулър.
Четири жени.
Млади. С добро образование и добра работа.
И мъртви. Всичките.
Бе разглеждал тези снимки и преди, но без никаква полза.
Облегна се на стола в мотелската си стая и отново въведе в търсачката името „Аталанта“. Според митологията веднага след раждането си Аталанта била оставена от баща си, разочарован, че не е момче, да умре на някакъв планински връх. Там я намерила мечка, която започнала да се грижи за нея и така Аталанта оцеляла. Превърнала се в ненадминат боец и ловец. Заклела се да остане завинаги девица, отхвърляла ухажванията на мъжете и дори ги предизвиквала да се надбягват с нея. Един от тях обаче, Меланион, си осигурил предварително помощта на Афродита и победил Аталанта с хитрост. Меланион и Аталанта се оженили, родил им се син, но след време богинята решила, че са проявили неуважение към нея и ги превърнала в лъвове.
Пулър потри очи и се зачуди каква полза може да има от цялата тази информация. Никога не бе използвал митологията, за да открие някой престъпник, и наистина нямаше представа откъде да започне. Затова насочи вниманието си към друга възможна следа. Раните. И четирите бяха загинали в резултат на тежки фрактури.