— А онзи охранител? Той къде е?
— Нямам представа. Казва се Пол. Запомних как изглежда. Можем да го потърсим сред лицата, обявени за издирване. Не искаше да се засича с полицаите.
— Наистина ли смяташ, че той е убил онези жени? Искам да кажа… какви са шансовете?
— Нищожни, но това не означава, че не е възможно. Някои хора печелят от лотарията. Може сега да е дошъл моят ред.
— Казваш, че е убил онези хора с голи ръце?
— Да. Всъщност смазал е трахеите или черепите им.
— Като при убитите жени?
— Да.
— Разпита ли служителите в бара за него?
— Мислех да го направя, но нещата снощи се объркаха.
— Да, разбира се. Но ако открием този мъж…
— Може това да е само върхът на айсберга. И да не сме единствените, които го търсят.
— Какво имаш предвид?
— Нападението срещу бара. Сигурен съм, че мишената е бил Пол.
— Защо ще го преследва банда наемни убийци?
— Може някой да им е платил — отвърна Пулър и се приведе напред. — А сега ще ми кажеш ли защо се обади така изненадващо?
Очакваше рязък, гневен отговор. Такъв обаче не последва.
— Пулър, имаме проблем.
Той остави вилицата си и каза:
— Знам, че имаме проблем. Сама ми го съобщи при последната ни среща.
— Да — въздъхна Нокс и замълча.
Пулър отпи от кафето си и я подкани:
— Е?
— Не тук.
— Можем да отидем в мотела, в който съм отседнал.
Пристигнаха там след трийсет минути. Нокс се облегна на стената, а Пулър седна на стола и впери поглед в нея. Когато видя, че тя няма да каже нищо, той заговори:
— Първо, появяваш се изневиделица. После изчезваш. Пак се появяваш с някаква история за твой приятел, уплашен до смърт, и ми обясняваш, че случаят е потулен…
— Дойдох да ти помогна, а ти ми обърна гръб — отвърна горчиво тя.
— Опитвах се да те предпазя.
— Мога сама да се грижа за себе си, ако не си забелязал.
Той кимна и побърза да каже:
— Съгласен съм. Добре, нуждая се от помощта ти. Какво можеш да ми кажеш?
Нокс като че ли се канеше да отвърне нещо рязко, но се сдържа, прокара пръсти през косата си и този жест като че ли уталожи гнева й.
— Каза, че имаме проблем — подкани я Пулър, без да откъсва поглед от нея.
— Помниш ли Мак Таубман?
— Твоят приятел, който едва не получил инфаркт, когато си му казала какво разследваме?
— Да.
— Какво за него?
— Мъртъв е.
49
Пулър стана от стола и впери поглед в Нокс. А тя бе забила очи в пода.
— Как? — попита Пулър.
— Не са сигурни. Може да е самоубийство.
— С пистолет?
Тя поклати глава.
— Нямат представа какво точно е станало. Но от малкото, което разбрах, съдя, че не е имало следи от насилие. Възможно е Мак да е взел отрова.
— Или някой да му е дал отрова — отбеляза Пулър.
— Не знам — отвърна Нокс.
— В дома му ли са го открили?
— Да.
— Сам ли живееше?
— Съпругата му почина. Децата му са големи.
— Открили ли са предсмъртно писмо, след като подозират самоубийство?
— Не знам, Пулър.
— А нещо в него да е навеждало на мисълта за суицидни наклонности?
— Не, но не го бях виждала от няколко години. А и както ти казах, новината за нашето разследване го извади от равновесие. Може този разговор да е станал причина за самоубийството му.
Тя се отпусна и седна на пода.
— Няма откъде да знаеш, Нокс. Дори това да е причината, вината не е в теб.
— Лесно ти е да го кажеш.
— Така е, защото е самата истина.
— Мак Таубман беше силен човек, Пулър. Беше преживял какво ли не. Не, не мога да повярвам, че би се самоубил заради това.
— Свързал ли се е с някого, преди да умре?
— Иска ми се да знаех. Но не знам.
— И няма как да разбереш? — попита Пулър.
— Звъннах тук-там, но ме отрязаха отвсякъде.
Пулър заби поглед в пода.
— Добре, Нокс, ще ти кажа нещо, което не би трябвало да ти казвам.
— Защо?
— Защото знам колко трудно ти е било. И защото ми каза повече, отколкото споделяш обикновено. Оценявам го.
Тя потърка с длан лицето си, без да откъсва поглед от Пулър.
— Вицепрезидентът ми помогна да продължа работа по случая.
— Вицепрезидентът? На Съединените щати?
— Именно.
— Мили боже! Срещна ли се с него?
— Покани ме на питие, уреди да продължа разследването и ме предупреди, че…
— Но защо той? Каква е връзката, по дяволите?
— Елементарна. Баща ми му е бил ментор. Отплаща му се по този начин. Но нищо повече. Искам да знаеш, че той също е уплашен. А е видял какво ли не. Освен това никога няма да признае официално, че ми е помогнал.