В многогласия хор почти нечуто отмина изявлението на един литературовед-семиотик и структуралист, който подкрепи твърденията за мистификацията. Неговият анализ на радиограмите показвал, че това, което се иска от Земята, се съдържало в сходен вид у древните писатели-утописти Томас Мор и Томазо Кампанела. Случайно ли планетата се казвала Мориана, а изпратилият вестта за нея — Томазо?
Никой обаче не му повярва, защото популярният космонавт си се казваше Томазо от рождение, а ония, които си направиха труда да попрелистят забравената „Утопия“ на Томас Мор, видяха в нея само смътни предсказания, каквито съдържала още Библията, или потвърждения, че щом човечеството също е раждало такива идеи, то развитието на цивилизациите към нравствения стадий било закономерно.
Повече внимание пожънаха друг тип гласове: те истерично крещяха, че това било военна хитрост — да ни обезоръжат физически и психически, та по-лесно да завладеят Земята. Приказват ни за невмешателство, а ни се мешат по най-подъл начин! Щом не ни искат такива, каквито сме, много им здраве! Досега сме живели без тяхното съмнително ОБРАЦИВГА, ще я караме някак си и занапред. Отгде накъде ще се равняваме по разни хуманоиди, ние не сме хуманоиди, ние сме истински човеци…
Появиха се и контрадемонстрации, призоваващи към единство пред лицето на външния враг. Те размахваха грозни чучела на въображаемите морианци и бяха значително по-буйни в проявите си, но правителствата, кой знае защо, не ги разгонваха. Може би поради тяхната малочисленост. Защото по-голямата и по-добрата част на човечеството продължаваше да жадува за скорошно общуване с чуждозвездните си събратя.
След още няколко месеца вместо поредния доклад на Верин, гръмна известието, че е открит неговият планетолет. Намирал се в далечна орбита около Юпитер, но още в неговото гравитационно поле, така че след някоя и друга година той щял да го погълне. Радиограмата беше кратка: в такива и такива координати се натъкнали на планетолета „Астрид“. Непоправимо повреден. Вероятен удар на болид, експлозия в кърмо-вия отсек. Не намерили следи от екипажа… А както всяко кратко съобщение, макар с подтекста си да потвърждаваше историята с морианци, то пропускаше да каже много и съвсем не маловажни неща:
Космическият кораб „Вестителят“ не биваше да се задържа дълго, ако искаше да не безпокои излишно пътниците си, ето защо след като не получи отговор на своите призиви, той изпрати на него само един човек. Главният бордов инженер Зихов бе летял по-рано на „Астрид“, познаваше го, щеше бързо да протоколира неговото състояние и да прибере бордовия му дневник.
Зихов едва не се разплака, когато, изключил раничния си двигател, предпазливо навлезе сред металните руини. Беше го напуснал преди няколко години заради едно скарване — до пълен разрив — с Томазо Верин, но сърцето му не се откъсна от „Астрид“, с който за първи път бе летял в дълги експедиции из Слънчевата система. А „Вестителят“ той не можа да обикне въпреки целия му комфорт и по-високата заплата. Този последен модел космолет бе закупен от Ватикана и с него всяка трета година богати християни или екстравагантни милионери отиваха на поклонение на Витлеемската звезда, която някога била предизвестила раждането на Исус Христос. Разбира се, това не беше никаква звезда, а и земните космолети още не можеха да достигнат до никоя от звездите. Поклонниците също знаеха, че според изчисленията на астрономите опашатата звезда е била някоя от големите комети, най-вероятно Халеевата, та „Вестителят“ обикновено нея гонеше из Слънчевата система, а когато тя се намираше прекалено далеч, отвеждаше поклонниците към друга по-големичка буца камъни и лед, която се рееше нейде край външните планети — кой ще ти докаже, че не тъкмо тя е била опашатото чудо над Витлеем? Важното бе богатите поклонници да има с какво да се похвалят от прескъпия си хаджилък, да се снимат за спомен и да си получат за талисман по едно свещено камъче. На Зихов беше му противен тоя ватикански екскурзионен бизнес, но място на бордов инженер за далечните полети не се намираше лесно, а все трябваше да се работи някъде.
Сега той се придвижваше около мъртвия „Астрид“, издърпвайки се с ръце по щръкналите му на всички посоки части. Разкъсани тръби и проводници — артерии, от които отдавна бе изтекла кръвта, начупени плоскости, зейнали отвори, неводещи вече наникъде. Само носовият отсек изглеждаше почти незасегнат, дори шлюзовата му врата беше плътно затворена. Като по чудо бяха оцелели и двата илюминатора, зад тях обаче също бе се настанил сиво-жълтеникавият от близостта на Юпитер мрак на. Космоса. Такава катастрофа лесно се описваше и той я продиктува с няколко изречения по шлемофона си, но в носовия отсек се намираше така наречената „черна кутия“ с автоматичния бордов дневник, която сигурно също бе оцеляла и трябваше да се прибере за бъдещото следствие.