Ариста бе виждала това и преди. Твърде често Ектън поглеждаше към граф Пикъринг, преди да изпълни дадена от Олрик заповед. И не беше само той. Очевидно брат й бе крал, но не бе успял да спечели уважението на благородниците, войската и хората си.
- Може би Ектън е прав - заговори младият маркиз Уаймър. - За политиката, имам предвид. Всички знаем какъв надут глупак е графът на Чадуик. Не е ли възможно да е наредил на Бректън да изчака, докато самият Белънтайн не дойде? Със сигурност ще допринесе за престижа му в императорския двор да твърди, че лично е завладял Меленгар.
- Това би обяснило отлагането на атаката - рече Пикъринг с бащинския си тон, който Ариста знаеше, че Олрик ненавижда. - Ала съгледвачите ни докладват за многобройни хора, отправящи се на юг.
- Може би заблуждаващ ход? - попита Олрик.
Пикъринг поклати глава.
- Както сър Ектън изтъкна, не би имало нужда.
Неколцина от другите съветници кимнаха замислено.
- Нещо трябва да се е случило, за да отзове императрицата по такъв начин хората си - каза Пикъринг.
- Но какво? - попита Олрик, без да задава питането си към конкретен човек. - Ще ми се да знаех повече за нея. Невъзможно е да предвидиш действията на непознат.
Кралят се обърна към сестра си:
- Ариста, ти познаваш Модина, прекарала си известно време с нея в Далгрен. Що за човек е тя? Някаква представа какво може да я е накарало да оттегли армията?
В паметта на Ариста проблесна споменът за пленничеството в компанията на младо момиче на върха на кула. Принцесата бе вцепенена от страх, ала Тракия беше ровила из грамадата останки и боклуци, дирейки оръжие, с което да се изправи срещу неуязвим звяр. Това храброст ли бе представлявало, или
просто проява на наивност?
- Момичето, което аз познавах като Тракия, бе сладко, невинно дете, което жадуваше единствено за бащината обич. Църквата може и да я е преименувала на Модина, ала не мога да си представя да са я променили. Тя не би проявявала интерес да властва дори над родното си селце, камо ли да владее света - Ариста поклати глава. - Не тя е нашият враг.
- Короната променя хората - рече сър Ектън, докато се взираше в Олрик.
Ариста се изправи:
- По-скоро си имаме работа с църквата и съвет назадничави империалисти. Силно се съмнявам, че дете от провинциален Дънмор би оказало подобно влияние върху архаичните възгледи и непроменимите мнения на толкова много упорити умове, които по-скоро биха се съпротивлявали, отколкото да работят под ръководството на нов водител - рече тя, взирайки се в сър Ектън. Забеляза Олрик да сгърчва лице.
Вратата се отвори и влезе Юлиан, възрастният камерхер. С широк поклон потропна два пъти с жезъла си по пода.
- Кралският защитник Ройс Мелбърн, Ваше Величество.
- Незабавно да влезе.
- Не се надявай прекалено - рече Пикъринг на Олрик. - В крайна сметка са шпиони, а не чудотворци.
- С парите, които им плащам, спокойно могат да творят чудеса. Не смятам за неразумно да очаквам онова, за което съм платил.
Олрик прибягваше до услугите на многобройни информатори и шпиони, ала никой от тях не можеше да се сравнява с Ририя. Първоначално Ариста бе наела Ройс и Ейдриън да отвлекат брат й в нощта на кралеубийството. Оттогава услугите им се бяха оказали безценни.
Ройс влезе сам. Дребният мъж с тъмна коса и черни очи бе облечен изцяло в черно. Носеше дълга до коленете туника и дълго наметало, както винаги, без видими оръжия. Законът забраняваше носенето на оръжие в присъствието на краля, ала като се вземеше предвид, че Ройс и Ейдриън бяха спасили на два пъти живота на Олрик, Ариста предположи, че стражите не са били особено щателни в претърсването. Бе убедена, че крадецът носи кинжала си, отнасяйки се към закона като препоръка.
Облеченият в черно се поклони дълбоко.
- Е? - запита брат й. Прекалено силно, прекалено отчаяно. - Открихте ли нещо?
- Да, Ваше Величество - отвърна Ройс, ала лицето му остана безизразно както винаги, така че не ставаше ясно добри или лоши новини носи.
- Казвай, какво открихте? Наистина ли се оттеглят?
- На сър Бректън е било наредено да се отправи на юг с почти цялата си войска, оставяйки тук само малка фракция от силите.
- Значи е истина - рече маркиз Уаймър. - Но защо?
- Да, защо? - додаде Олрик.
- Защото делгоски националисти са нападнали Ренидд.
Изненадани погледи се появиха из стаята.
- Сбирщината на Дигън Гаунт напада Ренидд? - невярващо изрече Кендъл.