- Не става дума за това, про...
Той вдигна ръка.
- Вече не учиш тук. Тичси принцеса и посланик на Меленгар. Ако ме наричаш Аркадиус, няма да те наричам Ваше Височество. Съгласна?
Усмивката му бе неустоимо заразителна. Ариста кимна и се усмихна в отговор.
- Аркадиус - започна отново тя - има нещо, което ме тормози от известно време насам. Отдавна възнамерявах да те посетя, но напоследък бях невероятно заета. Първо погребението на Фанън, сетне и пристигането на Томас...
- О, да, странстващият дякон от Далгрен. И тук също ни удостои с присъствието си, проповядвайки как младо момиче на име Тракия била Наследник на Новрон. Звучеше много убедително. Почти му повярвах.
- Много хора го сториха. Това е една от причините Меленгар да е в такова тежко положение.
Ариста замлъкна. Имаше някой пред вратата - красиво момиченце, вероятно на около шест. Дълга тъмна коса се лееше по раменете й, а в ръце стискаше тънко въже, с което си играеше.
- А, ето те. Хубаво - рече магьосникът на момичето, което се взираше неспокойно към Ариста. - Надявах се да се появиш по-ра- но. Той започва да се нервира. Като че не познава времето.
Аркадиус погледна към принцесата.
- Прощавай, забравих да ви запозная. Ариста, това е Мърси.
- Приятно ми е - рече Ариста.
Момиченцето не каза нищо.
- Извини я. Малко е срамежлива към непознатите.
- Не е ли малко млада за Шеридън?
Аркадиус се усмихна:
- Мърси е моя повереница. Майка й ме помоли да я гледам, докато състоянието й се подобри. Междувременно се опитвам да я обуча, но както узнах с теб, младите дами могат да бъдат доста своенравни.
Магьосникът се обърна към момиченцето:
- Хайде, мила. Вземи мистър Рингс, преди отново да е разкъсал клетката.
Мърси си проправи път из бъркотията ловко като котка и извади дребна миеща мечка от една клетка. Очевидно беше още бебе. Тя го изнесе навън, хихикайки, защото мистър Рингс й душеше ухото.
- Сладка е - рече Ариста.
- Да. Казваше, че нещо ти се въртяло из главата.
Принцесата кимна и се замисли над точните думи. Въпросът, който Есрахаддон бе поставил в главата й, тя сега постави пред стария си учител.
- Аркадиус, кой одобри влизането ми в Шеридън?
Професорът повдигна рунтава вежда.
- Чудех се защо не си попитала по-рано. Ти си най-вероятно единствената жена, следвала в Шеридън за цялата му седемвековна история - и със сигурност единствената такава, изучавала тайните изкуства, но така и не попита.
Стойката на Ариста се стегна:
- Питам сега.
- Да... да - отвърна магьосникът. Отпусна се в креслото си, свали очилата и леко разтърка носа си. - Бях посетен от канцлер Игнаций Ламбърт, който ме попита дали бих приел даровита млада дама в часовете си по теория на магията. По онова време не водех такива часове. Имах желанието; многократно бях предлагал да бъдат включени сред изучаваните дисциплини, но винаги получавах отказ. Изглежда не смятаха магията за достойно занимание. Магията използва сила, която не е свързана с преклонението пред Марибор и Новрон. Смятаха я за пагубна, дори зла. Фактът, че практикувам магия, винаги е бил клеймо върху ми.
- Защо не са те заменили?
- Може би се е дължало на репутацията, която най-знаещият магьосник в Аврин е в състояние да предостави на това учебно заведение, тъй че ме оставяха да практикувам хобитата си. А може би всички, желаещи уволнението ми, са били превърнати в различните жаби, катерици и зайци, които виждаш наоколо.
Аркадиус звучеше тъй сериозно, че Ариста се огледа. Тогава магьосникът захихика. Тя се смръщи, което само усили смеха му.
- Та както казвах - продължи професорът, след като се успокои, - Игнаций ми предлагаше да уреди включването на моите часове в замяна на съгласието ми да те обучавам. Вероятно е смятал, че ще откажа. Нямало е как да знае, че за разлика от болшинството от тях, аз нямам предразсъдъци спрямо жените. Знанието си е знание.
Шансът да напътствам принцеса - потенциален водител - със силата да променя околния свят изобщо не беше пречка. Напротив, дори беше бонус.
- Искаш да кажеш, че съм била допусната, защото планът на ректора се е провалил?
- Нищо подобно. Това е само описание как се случи, а не защо. Защо е много по-важен въпрос. Онази сутрин канцлерът не беше сам, с него имаше и друг човек. Той пазеше мълчание и стоеше ей там, точно вляво от теб, където сега се намира онази клетка. Нея тогава я нямаше. Вместо това той бе избрал да застане върху старо палто и кинжал. Както споменах, винаги е интересно да се наблюдава къде минават влизащите тук и къде избират да застанат.