- Трябва да признаеш, че беше забележително - чу Ейдриън да казва. Дори и Ройс да беше отговорил, тя не чу. Беше го ужасила. Изражението на лицето му беше по-красноречиво от каквито и да е думи. Лежейки, взираща се в гредите, тя осъзна, че е виждала това изражение и преди - в деня, в който Аркадиус я беше мъмрил. Тъкмо излизаше, когато той я бе спрял на прага.
- Изобщо не съм ви преподавал проклятия; нито циреи, нито каквото и да било. Отвара ли й забърка?
- Не - беше отвърнала тя. - Беше вербално проклятие.
Очите му се бяха разширили и беше зяпнал, ала не бе рекъл нищо повече. Тогава си бе помислила, че това е поглед на възхита и гордост от постигнатото от негов обучаем. Сега Ариста знаеше, че тогава е видяла онова, което й се е искало да види.
ГЛАВА 6
ДУМАТА
Пред очите на Амилия блясъкът на свещта привлече вниманието на императрицата, заменил за миг празното й изражение.
Това знак ли е?
Амилия често играеше тази игра със самата себе си, вглеждайки се за промени. Месец бе минал, откакто Салдур я бе призовал в кабинета си, за да й обясни какво се очаква от нея. Тя знаеше, че не би могла да изпълни и половината от възложеното, но най-голямата му грижа бе здравето на императрицата; в това отношение Амилия се справяше добре. Промяната бе видима дори и на тази бледа светлина. Бузите на Модина вече не бяха хлътнали, кожата - вече не бе опъната. Сега в диетата на императрицата влизаха зеленчуци и дори умело скрити в бульона късчета месо. Но Амилия все пак се страхуваше, че прогресът може да се окаже недостатъчен.
Модина все така не бе продумала - поне не и в будно състояние. Често, когато императрицата спеше, тя мърмореше, стенеше и се мяташе неспирно. При събуждане момичето плачеше; сълзите се стичаха по бузите й. Амилия я прегръщаше, галеше я по косата и се опитваше да я стопли, ала императрицата не изглеждаше да забеляз ва присъствието й.
За да минава по-бързо времето, Амилия бе продължила да разказва на Модина истории, надявайки се, че това може да я предразположи към разговор, да я накара да зададе някакъв въпрос. След като й каза всичко, което можеше да се сети за семейството си, секретарката премина на познатите от детинство приказки. За злото джудже Гронбах, отвлякло млекарката и затворило я в подземното си леговище. Девойката разрешаваше загадката с трите кутии, отрязваше брадата му и избягваше.
Дори си припомни страшните истории, разказвани от братята й в мрачната работилница. Знаеше, че тогава нарочно се бяха опитвали да я изплашат. Дори и сега историите караха Амилия да потръпне. Но трябваше да опита всичко, за да издърпа Модина обратно в света на живите. Най-ужасяващите от тези истории бяха за елфи, които приспиваха с музика жертвите си, преди да ги изядат.
Когато изчерпа приказките, премина на църковни притчи; като например епичната история как Марибор пратил божествения Новрон в най-тъмния час на човечеството. Той размахваше чудотворния си меч и надвиваше елфите.
Мислейки си, че на Модина може да се понравят сходствата с нейния собствен живот, Амилия й разказа за романтичната съдба на Персефона, фермерската дъщеря, която Новрон взел за своя кралица. Когато тя отказала да напусне родното си място, той построил там имперската столица и й дал нейното име - Персепликуис.
- Така, за какво ще си разказваме тази вечер? - запита Амилия. Двете момичета лежаха едно срещу друго в меката светлина на свещите. - Чувала ли си историята за Кайл и бялото перо? Нашият монсеньор обичаше понякога да ни я разказва, когато искаше да ни говори за покаянието и изкуплението. Чувала ли си я? Харесва ли ти? На мен да.
Бащата на боговете, Еребус, имал синове - трима на брой. Феррол, Дром и Марибор. Те били божествата на елфите, джуджетата и хората. Имал също и дъщеря. Тя била най-прекрасното създавано някога същество. Под нейна власт били растенията и животните. Една нощ Еребус пил прекалено много и я изнасилил. Ядосани, братята й нападнали баща си и се опитали да го убият, но боговете не могат да умират.
Амилия видя леко течение да разлюлява пламъците. Нощем винаги ставаше по-хладно; затова тя стана и донесе на всяка от тях по още едно одеяло.
- Та докъде бях стигнала?
Модина премигна.
- А, да, сетих се. Изтерзаният Еребус се върнал при Муриел и я помолил за прошка. Тя била покъртена от покаянието му, но все още не можела да го погледне. Тогава той я помолил да му избере наказание. Муриел се нуждаела от време, за да позволи на болката и страха да отминат, затова му рекла:
- Иди да живееш в Елан, ала не като бог, а като обикновен смъртен, за да се научиш на смирение.