За да поправи грешките си, тя му възложила да върши добрини. Еребус направил, както му било заръчано и променил името си на Кайл. Говори се, че оттогава той крачи из света на хората и върши чудеса. За всяко понравило се на дъщеря му дело, тя откъсвала по едно перо от великолепната си роба, които Кайл събирал в торба, с която никога не се разделял. Когато всички пера бъдели откъснати, Муриел щяла да прости на баща си и да му позволи да се прибере. Легендата разказва, че когато това стане и боговете отново се обединят, светът ще се превърне в рай.
Това наистина бе една от любимите истории на Амилия. Разказвайки я, тя се бе надявала на чудо. Може би бащата на боговете щеше да я чуе и да й се притече на помощ. Амилия зачака. Нищо не се случи. Стените оставаха все същия студен камък, единствената светлина идеше от свещите. Тя въздъхна.
- Е, може би ще трябва сами да сторим чудо - рече на императрицата, докато духаше свещите. Остана само една и потъна в сън.
Амилия се събуди с новооткрита цел. Науми си да изведе Модина, та дори и само за малко. Килията вонеше на урина и плесен, миризма, която отказваше да се отиде дори и след обстойното почистване и пренасянето на нова слама. Щеше й се да изведе императрицата навън, ала знаеше, че нямаше да й позволят. Амилия се опитваше да се самоубеди, че лейди Констанс бе извлечена заради влошеното здраве на Модина, а не защото си бе позволила да я заведе в кухнята. Ала дори и да не беше така, Амилия трябваше да опита, без значение от последиците.
Преоблече и двете в дневен тоалет. Внимателно хвана импера трицата за ръка и почука на вратата. Когато последната бе отворена, Амилия се изправи срещу пазача и храбро заяви:
- Ще отведа императрицата в кухнята да се нахрани. Регент Салдур ме назначи за нейна секретарка, аз отговарям за здравето й. Невъзможно е да остане в тазимръсна килия. Това я убива.
Тя зачака.
Той щеше да откаже, а тя да настоява. Опита се да подреди аргументите си: отвратителни миризми, лечебното въздействие на свежия въздух, фактът, че щеше да бъде убита, ако императрицата не се подобреше. Последното може би не беше сред аргументите, които щяха да го убедят, ала бе една от въртящите се из ума й мисли - и то не сред последните места.
Стражникът премести поглед от Амилия към Модина, сетне отново насочи взор към секретарката. Последната бе шокирана от кимането му. Амилия се поколеба; не бе премисляла възможността той да се съгласи. Поведе императрицата край отстъпилия войник, който сетне тръгна подире им.
Не направи помпозно обявление като лейди Констанс. Просто влезе заедно с императрицата, отново прекъсвайки всяка кухненска дейност. Всички се взираха. Никой не продума.
- Императрицата би желала да се нахрани - Амилия се обърна към Ибис, който кимна. - Би ли сложил допълнително хляб на дъното на паницата? Тя също така би желала да получи малко плодове.
Едрият мъж кимна:
- Лийф, заеми се. Нипър, я иди до килера и донеси малко горски плодове. Останалите да се връщат към работата. Няма какво да се взирате.
Нипър се втурна, оставяйки вратата отворена. Ред, едно от старите ловни кучета, влезе в кухнята. Модина пусна ръката на Амилия.
- Лийф, разкарай животното! - нареди Ибис.
- Почакай - рече Амилия. Всички гледаха как императрицата коленичи до кучето, което на свой ред отри муцуна в нея.
Ред беше възрастен, муцуната му беше посивяла, зрението му бе слабо. Мистерия беше защо още го държат, след като само спеше по цял ден и току просеше останки край кухнята. Присъствието му бе станало нещо обичайно, ала бе привлякло вниманието на императрицата. Тя го почеса зад ушите и го погали.
- Явно Ред ще остане - изкикоти се Ибис. - Кучето си има важни приятели.
Едит Мои влезе в кухнята, застивайки при вида на Амилия и императрицата. Прехапа устни, сви очи и безмълвно се връцна, излизайки по пътя, от който бе дошла.
Регент Салдур крачеше из огласяната от занаятчийските чукове приемна зала. Само година по-рано това бе замъкът на крал Етелред, каменната крепост на най-могъщия монарх в Аврин. След коронацията на императрицата се бе превърнал в имперския дворец на Нифронската империя, дом на Дъщерята на Марибор. Салдур бе настоял за промени: чисто ново фоайе със знака на короната от бял мрамор на пода; множество масивни полилеи, които да осветят мрачната атмосфера; по-широк украсен балкон, от който Нейно Високопреосвещенство да маха на обичните си поданици и, разбира се, пълна преработка на тронната зала.
Етелред и канцлерът се бяха стреснали от разходите. Само изработката на новия трон струваше колкото боен кораб, ала те не разбираха важността на впечатленията по начина, по който Салдур го правеше. Той разполагаше с неуко, почти изпаднало в кома дете, което трябваше да се представя за императрица; единственият начин за предотвратяване на нещастието бе никой да не узнае. Указът, никой от прислужниците да не напуска замъка, щеше да предотврати клюките. Изобилието щеше да подкрепи заблудата.