Колко коприна, злато и мрамор са нужни за заслепението на света?
Повече от ресурсите, с които разполагаше Салдур, ала трябваше да опита.
През последните седмици се бе чувствал като някой, балансиращ чаени чаши на глава, застанал прав на прикрепен към гърба на полудял кон стол. Новата империя се бе зародила само за няколко седмици. Вековете приготовления бяха най-сетне довели до резултат, но както става винаги, имаше недоразумения и неочаквани пречки, които не можеха да бъдат предвидени.
Фиаското в Далгрен бе само началото. Още с обявяването на новата империя, Глъстън се бе разбунтувал. Олбърн се пазареше. Сетне идваше Меленгар. Неизразимо унижение. Всички останали аврински кралства се бяха присъединили по план. Всички, освен неговото. Беше меленгарски епископ, съветник на краля и сетне на сина му - и въпреки всичко кралството бе останало независимо. Единствено находчивата идея на Салдур при Далгрен го бе предпазила от забвение. Връз пепеливите руини бе построил победа, заради тези му заслуги патриархът го избра да бъде представител на църквата и сърегент заедно с Етелред.
Старият крал на Уоррик се грижеше за поддържането на досегашните системи, ала Салдур бе архитектът на новия световен ред. Визията му щеше да предопредели животите на предстоящите поколения за стотици векове напред. Макар разкриващата се възможност да бе невероятна, на Салдур се струваше, че търкаля масивна канара нагоре по хълм. Миг колебание - и камъкът щеше да полети надолу, премазвайки него и всичко постигнато досега.
В кабинета му го чакаше Луис Гай. Надяваше се, че стражът носи добри новини. Нифронският рицар стоеше край прозореца, стегнат и безукорен както винаги. Бе сключил ръце зад гърба и се взираше в някаква далечна точка. Носеше обичайното за ордена му алено-черно. Униформата му беше безупречна, брадата идеално оформена.
- Предполагам си чул - рече Салдур затваряйки вратата след себе си, без да се занимава с приветствия. Гай не беше от хората, които се занимават с подобни неща - нещо, което Салдур ценеше у него. За последните месеци рядко бе виждал стража, зает с издирването на истинския Наследник и Есрахаддон. Това също му се нравеше, тъй като Гай бе един от двамата, които имаха позволение да се срещат лично с патриарха. Тази му характеристика го правеше изключително опасен съперник. Но Луис Гай не изглеждаше да се интересува да си уреди позиция в Новата империя - още нещо, за което Салдур бе благодарен.
- За националистите? Разбира се - отвърна стражът, извръщайки се от прозореца.
- И?
- И какво?
- Ами бих искал да зная какво... - Салдур спря, забелязал, че в стаята има още един човек.
Кабинетът беше доста голям, побрал бюро, библиотека и маса с дъска за шах, край която имаше два удобни фотьойла. В един от тях седеше непознатият.
- О, да - Гай посочи към човека. - Това е Мерик Мариус. Мерик, запознай се с епископ... исках да кажа, регент Салдур.
- Значи това е той - промърмори Салдур, недоволен, че мъжът не се изправи.
Наместо това продължи да си седи спокойно, облегнал се безгрижно назад, седейки в прекалено директен маниер. Носеше дълго до бедрата палто от тъмночервен велур. Ужасен оттенък, помисли си Салдур - цветът на засъхнала кръв. Косата му бе къса, лицето беше бледо, а останалите му одежди бяха семпли и неукрасени.
- Не си особено впечатляващ, нали? - отбеляза Салдур.
Мъжът се усмихна:
- Играете ли шах, Ваша милост?
Регентът вдигна вежди и се втренчи в Гай. В крайна сметка това беше негов човек, той го беше изровил от мръсните улици, възхвалявайки таланта му. Стражът не каза нищо, не изразявайки никакви белези на недоволство от поведението на питомника си.
- Движа империя, млади момко - отвърна Салдур. - Нямам време за игри.
- Странно - отбеляза Мерик. - Никога не съм гледал на шаха като на игра. За мен той е по-скоро нещо като религия. Всеки аспект на живота, сведен до шестнадесет абстракции върху шестдесет и четири черни и бели квадрата, последните от разстояние всъщност изглеждащи сиви. Разбира се, квадратите не са само шестдесет и четири. Общият брой на всички съдържащи се квадрати е двеста и четири. Повечето хора пропускат това. Малцина притежават интелекта да надникнат отвъд очевидното, да съзрат намиращите се в схемата схематики. Това е и част от красотата на шаха - същината му е много по-дълбока от видяното на пръв поглед, по-сложна, по-объркана. Светът, положен между връхчетата на пръстите ти, тъй податлив, тъй определен. Прости правила, почти безкраен брой вариации, но само три възможни развоя.