Мерик се усмихна:
- Да ми платите.
Богоравната императрица Модина Новронска, владетел на Аврин, висш духовник на нифронската църква, бе просната на пода и хранеше Ред от купичката си, който лочеше и изразяваше благодарността си, сипейки лиги върху роклята й. Отпусна муцуна на коляното й и лениво потупа камъните с опашка. Императрицата се сви край кучето и положи глава върху хълбока му. Амилия се усмихна. Бе окуражена да види Модина да общува с нещо, каквото и да е то.
- Незабавно разкарайте това противно животно и я вдигнете от пода!
Амилия подскочи и ужасена се огледа. Регент Салдур влизаше в кухнята, придружаван от злобно усмихнатата Едит Мон. Амилия не можеше да помръдне. Неколцина миячки се втурнаха към императрицата и нежно я изправиха на крака.
- Представи си само! - той продължи да крещи, докато прислужничките изглаждаха роклята на императрицата. - Ти - изръмжа регентът, посочвайки към Амилия. - Това е твое дело. Трябваше да се сетя. Какво можех да очаквам от назначението на някаква си уличница да се грижи за... за... - той замлъкна, гледайки Модина с вбесено изражение. - Поне предшествениците ти не я караха да се въргаля с животни!
- Ваша милост, Амилия беше... - поде Ибис Тинли.
- Млък, шкембо! - сопна се Салдур, сетне отново насочи поглед към Амилия. - Задълженията ти към императрицата приключиха. Както и работата ти в този дворец.
Регентът направи знак на пазача и каза:
- Разкарай я.
Пазачът се приближи към Амилия, отбягвайки да я гледа в очите.
Амилия дишаше накъсано и осъзна, че започва да трепери от приближаването на войника. Макар да не беше от ревливите, сега усети как сълзите започнаха да се стичат по бузите й.
- Не - каза Модина.
Изречена слабо, почти като шепот, думата вцепени всички присъстващи. Един от готвачите изтърва метален капак, който гръмко изтрака на пода. Всички се взираха. Регентът се обърна изненадано и започна да обикаля императрицата, изучавайки я с интерес. Погледът на момичето бе фокусиран и предизвикателен. Салдур премести очи от нея на Амилия и обратно. Наклони глава настрани, сякаш решаваше някаква загадка. Войникът стоеше неловко, най-сетне Салдур го освободи:
- Както императрицата заповяда - рече той, без да откъсва поглед от Модина. - Изглежда съ)и бил леко прибързан в преценката си на...
Той погледна към секретарката.
- Как ти е името?
- Ам... Амилия.
Салдур кимна, сякаш одобряваше правилен отговор.
- Техниките ти са необичайни, ала резултатите са неоспорими.
Регентът отново погледна към Модина, която стоеше, заобиколена от прислужници, отдръпнали се при приближаването му.
- Тя определено изглежда по-добре. Цветът й е по-добър. Бузите й - той посочи към лицето на императрицата - са налети.
Той кимаше, сетне скръсти ръце и като изрази одобрението си с глава още веднъж, рече:
- Много добре, оставаш на позицията, защото изглежда това допада на Нейно Високопреосвещенство - регентът се обърна и се отправи към изхода. -Вече бях започнал да си мисля, че е няма - додаде през рамо.
ГЛАВА 7
БИЖУТО
Ариста винаги бе гледала на себе си като на опитен ездач. Повечето дами изобщо не бяха помирисвали седло, а тя яздеше от малка. Аристократите се присмиваха, баща й се мръщеше, ала нищо не можеше да я разубеди. Обожаваше свободата на развелия косите й вятър и синхронизацията на ударите на сърцето с тези на копитата. Бе възнамерявала да впечатли крадците с разширените си познания за ездата. Смяташе, че ще бъдат възхитени от познанията й.
Бе се лъгала.
Ройс й намери буйна сива кобила, с която да заменят изискания й бегач.
Откакто бяха напуснали Шеридън, крадецът непрекъснато ги прекарваше през пресечен терен, потоци, повалени дънери и често в тръс. Стиснала до побеляване юздите, Ариста се налагаше на използва цялото си налично умение, само за да се задържи на коня. Стопиха се илюзиите за комплименти относно умелата й езда; остана само мъглявата надеждица, че отвратителният ден ще мине, без тя да се унижи. Чисто физическата болка от падането също бе включена в молитвите за отбягване.
След напускането на университета се отправиха на юг, след вайки пътеки, за които само Ройс си знаеше. Преди разсъмване бяха пресекли горните притоци на Галевир и тръгнаха по дигата на другия бряг. Бодливи храсталаци ги перваха весело. Невидяни ями изненадваха конете; Ариста изпищя веднъж, когато конят й направи неочакван скок над една такава. Мълчанието на спътниците беше само добавка към нейното унижение. Ако беше мъж, щяха да кажат нещо.