Боецът само се подсмихна:
- Може - отвърна той, докато се мъчеше да нареже осоленото свинско на правилни кубчета, - ала ви гарантирам, че тази манджа ще ги посрами до един.
Ариста извади перлената четка от висяща на хълбока й торба и се отдаде на напразни усилия да приведе прическата си в ред. Убедила се в невъзможността на тази задача, принцесата загледа как Ейдриън сипва месото в бълбукащия бульон. Вдигналите се от огъня пепел и парчета клонки също паднаха в съда.
- Майсторе, в тенджерата ти се сипят отломки.
Ейдриън се ухили:
- Винаги се случва. Нищо не може да се направи. Просто внимаваш да не дъвчеш прекалено силно, за да не си счупиш зъб.
- Великолепно - тя се обърна към Ройс, който преглеждаше конските копита. - Днес преминахме голямо разстояние, нали? Не мисля, че някога съм пътувала толкова бързо. Налагаш унищожително темпо.
- Първата част беше върху лош терен - обясни крадецът. - След като се нахраним, ще е по-бързо.
- След като се нахраним? - сърцето на Ариста се сви. - Не спираме за нощувка?
Ройс вдигна глава към небето:
- До здрач има още часове.
Очакват да се кача отново на седлото ?
Тя не бе сигурна дали може да се изправи, камо ли да язди. Можеха да си мислят каквото си щат - тя бе приключила с ездата за деня. Нямаше причина да се движат толкова бързо, нито през та
къв отвратителен терен. Не разбираше защо Ройс подбира подобен маршрут.
Гледаше как Ейдриън налива отвратителната си супа в калаена купичка и й я подава. На повърхността плуваше мазнина, из която се плацикаха зелени меса, овкусери с прах и дървесна кора. Със сигурност това бе най-лошото нещо, което някой някога й бе давал да яде. Държейки купичката с две ръце, кривейки лице, на Ариста се щеше да беше яла повече от месния пай в Шеридън.
- Това... яхния ли е? - попита тя.
- Той обича да я нарича така - тихо се изсмя Ройс.
- Това е ястие, което научих от Тракия - обясни Ейдриън, потънал в спомени. — Тя готвеше много по-добре от мен. Тя правеше нещо с месото... не, не е яхния. Всъщност е варено осолено свинско със зеленчуци. Не се получава бульон, обаче водата отнема гранясалия вкус на солта и омекчава месото. Пък и е горещо. Доверете ми се, ще ви хареса.
Ариста затвори очи и повдигна купичката до устните си. Ухаеше прекрасно. Преди да се усети, вече беше омела чинията, като ядеше тъй бързо, че за малко не си изгори езика. Секунди по-късно обираше дъното с парче хляб. Огледа се за още и с разочарование установи, че Ейдриън вече почиства тенджерата. Легнала в тревата, принцесата въздъхна доволно от разливащата се по тялото й топлинка.
- Ледени скулптури, а? - изкикоти се готвачът.
Яденето вля нови сили у Ариста. Продължиха пътуването по сравнително равна земя. Ройс ги водеше с цялата възможна бързина, без да спира да се огледа или да се консултира с карта.
Минаха много часове и Ариста вече не можеше да определи къде са. Нито се интересуваше. Храната стана само спомен и принцесата още веднъж се намери на ръба на изтощението. Яздеше приведена, отпуснала глава върху шията на коня, потъвайки в откъслечна дрямка. Сън и реалност се смесиха, будеше се паникьосана, убедена, че лети в пропаст. Най-сетне спряха.
Бе мрачно и студено. Земята беше влажна, Ариста затрепери за пореден път днес. Спътниците й отново защъкаха мълчаливо. Ала този път, за огромно нейно разочарование, не накладоха огън, а вместо гореща супа, получи къс'пушено месо, няколко сурови моркова, четвърт глава лук и къшей сух хляб. Седнала на влажната трева, усещайки как роклята й бързо подгизва, принцесата изяде всичко, без да се замисля.
- Не трябва ли да издигнем заслон? - с надежда запита тя.
- Няма да вали - заяви Ройс, след като хвърли поглед към небето.
- Но... - с шок тя видя как той хвърля платнище върху тревата.
Възнамеряват да спят на земята, без дори да издигнат палатка!
Ариста имаше три прислужници, които й помагаха при преобличане. Те я къпеха и й решеха косата. Слуги оправяха възглавниците и носеха топло мляко преди сън. Редуваха се да поддържат камината, тихо добавяйки нови дърва нощем. Спането в каретата бе неудобство, спането на твърдата койка в университета бе мъчение; ала това беше чиста лудост. Даже селяните си имаха колиби.
Принцесата се уви плътно в наметката си.
Дали изобщо ще ми дадат одеяло?
Изцедена, тя апатично струпа купчина листа, които да й послужат за матрак. Отпускайки се отгоре им, чу как пропукват под тежестта й.
- Почакайте - рече Ейдриън, носейки вързоп. Оказа се импрегнирано платнище. - Трябва да направя повече от тези. Смолата не позволява на водата да се просмуква.