- Как се казвате? - запита по-близкият войник.
Никой не отговори.
Войникът пристъпи и се взря в Ариста.
- Виж ти, виж ти - рече той. - Гледай какво си имаме тук, Джус. Хубаво рибе уловихме.
- Коя е тая? - попита Джус.
- Принцесата на Меленгар, оная, дето викат, че е вещица.
- Откъде знаеш?
- Познавам я. Бях в Медфорд по време на делото й.
- И какво прави тука?
- Де да знам... Какво правиш тук?
Ариста не отвърна, все така вперила поглед в масивните стоманени стрели. Изработени от желязо, изглеждаха адски остри. Рицароубийци, така ги наричаше сър Ектън.
Какво ще правят с мен?
- Капитанът ще разбере - рече войникът. - Тия също ги познавам, виждал съм ги из града - посочи към Уоли и Етчър.
- Естествено, че си ме виждал - заговори Уоли. - С години кръстосвам реката. Нищо лошо не сме направили.
- Ако наистина си бил по реката преди, трябва да знаеш, че нощем пътуването е забранено.
Уоли не каза нищо.
- Ама оня там не го познавам. Как ти викат?
- Ейдриън - рече едноименният и пристъпи напред, сякаш за да се здрависа.
- Назад! Назад! - изкрещя войникът, вдигайки арбалета си към гърдите му. Ейдриън моментално спря. - Още една крачка и ще те продупча!
- И какъв е планът? - попита Ейдриън.
- Ти и приятелчетата ти мирувайте. Ще пратим бегач да доведе патрул. Ще ви отведем при капитана. Той знае какво да прави с такива като вас.
- Надявам се да не чакаме дълго - каза им Ейдриън. - Влажният нощен въздух хич не е добър. Човек може да настине. Вие двамата май вече сте се разхремавили.
- Никаква настинка нямам.
- Сигурен ли си? Гледам, че очите и носа ти са зачервени. Ариста, ти какво ще кажеш?
- Какво? - запита принцесата, чийто ум все още бе зает с арбалетите. Чувстваше как сърцето й ще се пръсне и едва чу Ейдриън да се обръща към нея.
- Обзалагам се, че двамцата цяла нощ сте кихали и кашляли - продължи Ейдриън. - Лятната настинка е най-гадна. Нали така, Ариста?
Тя бе слисана от дрънканиците на Ейдриън и обсесията му относно здравето на войниците. Почувства се длъжна все пак да каже нещо.
- Ами... предполагам.
- Най-лошо е кихането. Не понасям да кихам.
Ариста зяпна.
- Просто млъкни - нареди войникът. Без да сваля очи от Ейдриън, се провикна към Джус. - Някой вижда ли се?
- Още не - отвърна другарят му. - Очевидно още гасят.
Ариста никога не бе опитвала това под напрежение. Затваряйки очи, се помъчи да си припомни техниките за съсредоточаване, които й бе показал Есрахаддон. Задиша дълбоко, прочисти съзнанието си и се опита да се успокои. Съсредоточи се върху заобикалящите я звуци плискащата се река, лъхащият измежду дърветата ветрец, звуковете на жабите и щурците. Сетне бавно заглуши всеки от тях, един по един. Отваряйки очи, погледна към войниците. Виждаше ги подробно: тридневната четина по лицата им, смачканите табарди, дори ръждясалите брънки в ризниците им. Очите им издаваха нервността им и на Ариста се стори, че дори долавя миризма. Дишайки ритмично, тя се съсредоточи върху носовете им. Започна да си напя- ва, сетне да мърмори. Гласът й бавно се усили като песен.
- Казах никакви... - войникът внезапно спря, сбръчвайки нос. Очите му започнаха да се насълзяват, раздразнено тръсна глава. - Никакви...
Още веднъж бе принуден да спре, поемайки рязко въздух. Зад него другарят му имаше подобни проблеми. Едновременно с усилването на гласа на Ариста, нарастваше и борбата им. Повдигайки ръка, тя задвижи пръсти, сякаш пишеше във въздуха.
- Казах...
Принцесата направи рязко движение с ръка и двамата кихнаха едновременно.
Моментално Ейдриън се хвърли напред и с ритник строши капачката на близкия войник. Дръпна крещящия стражник пред себе си едновременно с изстрела на другия. Болтът се заби в гръдта на войника. Силата на удара накара Ейдриън да отстъпи назад. Пусна живия си щит, взе арбалета му и простреля в гръб обръщащия се да избяга.
Ейдриън хвърли празния арбалет на земята:
- Да вървим!
Тъкмо скачаха обратно в лодката си, когато видяха тази на преследвачите да се приближава.
Тя изплува от мрака. Дългата остроноса снага вече не пореше уверено водите. Вместо това се носеше безцелно, оставила се на капризите на течението. При последващото скъсяване на разстоянието се изясни и причината за това. Дългата лодка бе празна. Дори и веслата ги нямаше.
От водата изплува тъмна фигура.
- Защо сте спрели? - смъмри ги Ройс, отмахвайки мокрите кичури от лицето си. - Щях да ви настигна.