- Аз съм синът на свободен човек, а не на вилан - обяви Ейдриън. - Ти кой си?
Ездачът го изгледа презрително:
- Аз съм имперският представител в това село. Ще е добре да внимаваш за тона на гласа си, свободните лесно могат да загубят тази си привилегия.
- Отново поднасям извинения - рече Ейдриън. - Тук съм просто да отдам почит на гроба на татко. Той почина в мое отсъствие.
Очите на представителя се плъзнаха по Ройс и Ариста, сетне отново се върнаха на Ейдриън.
- Три меча? - обърна се към другия конник. - В тези времена подобни хора трябва да се сражават за императрицата. Най-вероятно е дезертьор. Арестувай го, Стюуард, а спътниците му отведи на разпит. Ако не е извършил престъпления, ще бъде включен в армията.
Управителят го изгледа с отегчение.
- Не приемам заповеди от теб, Лурет. Много често взе да забравяш този факт. Убеден съм, че той ще говори с Негова светлост в мига, в който последният се завърне от службата си към империята. Междувременно ще администрирам това село, защитавайки интересите на господаря - не твоите.
Лурет възмутено се изпъна:
- В качеството си на имперски представител, трябва да бъда назоваван превъзходителство. И трябва да разбереш, че моята власт е предоставена директно от императрицата.
- Ако ще и от самия Марибор да идва. Докато Негова светлост - или стюардът - не ми заповядат другояче, трябва само да те търпя. Не и да приемам заповеди от теб.
- Ще видим тази работа - представителят обърна коня си и препусна към имението, вдигайки облаци прах.
Която управителят с раздразнение изчака да се слегне.
- Не се притеснявайте - каза им той. - Стюардът няма да се вслуша в думите му. Данбъри Блекуотър беше добър човек. Ако приличаш на него, ще откриеш приятел в мое лице. Ако ли не, то по-добре престоят ти тук да не е особено продължителен. Не се забърквай в неприятности. Не пречи на работата на виланите и се пази от Лурет.
- Благодаря, сър - рече Ейдриън.
Управителят се огледа раздразнено:
- Армигил, къде отиде надзирателят?
- Тя не струва. Ама май имам една бъчвичка, дето ще се скапе, ако не се отърва от нея.
- Ей, Хоби! - провикна се през улицата Дънстън. - Можеш ли намери място за тия коне?
Дънстън и Ейдриън помогнаха на Армигил да дотъркаля до пекарната една бъчва. През това време Ройс и Ариста отведоха животните до конюшните им. Момчето разчисти три отделения, сетне отърча да донесе вода.
- Смяташ ли, че имперският представител ще създаде проблеми? - попита Ариста, след като Хоби излезе.
- Не зная - отвърна крадецът, развързвайки раницата си от седлото. -Надявам се, че няма да останем достатъчно дълго, за да разберем.
- Колко ще стоим тук?
- Космос ще действа бързо. Една-две нощи най-много.
Нарами чантата си и отиде при коня на Ейдриън.
- Решихте ли какво ще кажете на Гаунт, когато се срещнете с него? Чувам, че мразел благородниците, така че на ваше място не бих го накарал да ми целуне пръстена или нещо от сорта.
Тя свали багажа си от Мистика, сетне пошава с пръсти.
- Всъщност смятам да го помоля да отвлече брат ми. С вас свърши работа - тя се усмихна. - Щом съумях да спечеля доверието на Ройс Мелбърн, каква трудност би представлявал Дигън Гаунт?
Пренесоха багажа си в малкия варосан дюкян, чиято табела изобразяваше самун. По-голямата част от пекарната бе заета от огромна тухлена пещ и масивна дървена маса. Ароматът на хляб и дърво изпълваше въздуха. Ариста с изненада установи, че въобще не е горещо. Стените от плет и кал и обширните прозорци осигуряваха добро проветрение. Новодошлите Ариста и Ройс бяха представени на съпругата на Дънстън, Арбър, както и редица други люде, чиито имена Ариста не можа да запомни.
Щом се разчу за пиршеството, свободни хора, фермери и занаятчии се отбиха, грабвайки по една халба и къшей черен хляб. Тук бяха дъроведелецът Алгър, шивачът Харбърт и неговата съпруга Естер. Присъстваше и коларят Уилфред, за когото Ейдриън разправи как четири пъти в годината наемал каруцата му, отивал до Ратибор и купувал лято желязо за бащината ковачница.
Бяха разказани много истории за дребното луничаво хлапе, размахвало чук край баща си. Всички помнеха Данбъри с добро, така че многократно пиха в негова памет.
Както бе предвидил управителят, заваля. Това позволи на виланите да се присъединят към сбирката. Един по един влизаха, тихо отърсвайки се от капките. Всеки получи халба, къшей хляб и място на пода, където да седне. Някоц носеха димящи глинени съдове със зеленчукова яхния, сирене и зеле. Появи се дори Осгар, надзирателят. Нему също дадоха пай. Небето се смрачи, вятърът се усили и в крайна сметка Дънстънови бяха принудени да затворят капаците.