- Нощувайте тук - рече Дънстън. - Вън вали. Наистина ли искате да се щурате из мрака? От чувалите с брашно става сносно легло.
- Откъде знаеш, Дън? - запита с кикотене Ейдриън. - Твоята да не те е изритала някоя нощ?
Тълпата изригна в смях.
- Ти, Ади, може да спиш на дъжда.
- Ела, жено - Ройс помогна на Ариста да се изправи.
Принцесата го погледна и смигна.
- Да бе, съжалявам. Забравих коя съм.
- Не се извинявай, мила - каза й Армигил. - В крайна сметка лочим точно с такваз цел. Просто се наряза по-бързо от нас, туй е.
На сутринта Ариста се събуди сама и известно време прекара в чудене кое боли повече: главата от снощното пиене или гърбът от бучеливите чували. Устата й беше пресъхнала, някаква гадост се бе наслоила по езика. С удовлетворение установи наличието на дисагите до себе си. Отвори ги и се нацупи. Цялото им съдържание се бе умирисало на коне и плесен. Беше си донесла само три рокли: с едната бе стояла на дъжда, превърнала се в омачкан парцал; зашеметяващата сребърна рокля за приеми, която възнамеряваше да носи при срещата с Гаунт - и тази, с която бе облечена в момента. За нейна изненада сребърната рокля се бе запазила в добро състояние, почти не се беше намачкала. Бе възнамерявала с нея да впечатли Дигън, но припомняйки си думите на Ройс осъзна, че е направила лош избор. Много по-добре щеше да бъде, ако беше взела нещо семпло. Поне щеше да има в какво да се преоблече. Свали изпоцапаната си одежда, махна корсета и си облече роклята, която бе носила в Шеридън.
Излезе от склада и видя Арбър да меси тесто, заобиколена от множество покрити с кърпа кошници. Влизаха селяни, носещи или торба с брашно, или увито в зебло тесто. Поставяха ги на тезгяха заедно с няколко медни монети, а Арбър им казваше кога приблизително ще са готови печивата.
- И правиш това всеки ден? - попита Ариста.
Арбър кимна, на челото й проблеснаха капчици пот. Тъкмо плъзгаше пореден самун в лакомата фурна.
- По принцип Дън ми помага, но сега е със съпруга ти и Ей- дриън. Това е рядко събитие, тъй че се радвам да му помогна. Ако те интересува, в ковачницата са. Или би предпочела да хапнеш нещо?
Стомахът на Ариста протестира само при мисълта.
- Не, благодаря. Ще почакам.
Арбър работеше с опитна ръка, тренирана от стотици, вероятно хиляди повторения.
Как го прави?
Знаеше, че съпругата на пекаря ставаше рано всяка сутрин и повтаряше същите действия като вчера.
Къде е предизвикателството?
Ариста бе убедена, че Арбър не може да чете и вероятно има малко вещи, ала изглеждаше щастлива. С Дънстън имаха хубав дом, а сравнена с бъхтането на полето, работата й беше лесна. Дънстън изглеждаше мил и свестен човек. Съседите бяха приветливи и работливи люде. Макар и не твърде вълнуващ, това беше спокоен, удобен живот. Ариста усети лека завист.
- Какво е да си богат?
- Моля? Ами... прави живота по-лесен, но не тъй пълноценен.
- Но ти пътуваш, виждаш света. Дрехите ти са така хубави, имаш коне! Обзалагам се, че дори си се возила в карета, нали?
Ариста изсумтя:
- Определено.
- И си била на балове в замъците, където свирят музиканти и дами танцуват в кадифени рокли?
- По-точно копринени.
- Коприна? Чувала съм за нея, но не съм виждала. Как изглежда?
- Мога да ти покажа - Ариста отиде до склада и се върна със сребърната рокля.
Арбър ахна, очите й се разшириха.
- Никога не съм виждала нещо тъй красиво. Прилича на...на...
Ариста зачака, но жената така и не намери думи. Най-сетен Арбър попита:
- Може ли да я докосна?
Ариста се поколеба, поглеждайки първо към нея, сетне към дрехата.
- Разбирам - бързо каза Арбър с разбираща усмивка, поглеждайки към ръцете си. - Ще я съсипя.
- Не, не - рече Ариста. - Изобщо не мислех за това - тя сведе поглед към роклята. - Мислех си, че е глупаво от моя страна да я нося със себе си. Няма да има къде да я нося, а заема толкова място в раницата. Чудех се, дали не би я взела?
Арбър щеше да припадне. Тя твърдо поклати глава, очите й бяха широко ококорени като от ужас.
- Не... аз... не мога.
- Защо не? Приблизително еднакви фигури имаме. Смятам, че ще ти стои прекрасно.
Арбър се изкикоти срамежливо, закривайки лице в шепи. При това си движение набрашни върха на носа си.
- Хубава гледка ще бъда, разхождайки се из Хинтиндар в това. Много мило от твоя страна, но аз не ходя на балове, нито се возя в карети.
- Някой ден може да го сториш и тогава ще си доволна, че я имаш. А
дотогава може да я носиш, когато си в лошо настроение. Би могла да спомогне.
Арбър отново се изсмя, само че този път в очите й имаше сълзи.