Тя се вгледа в лицата им, които до едно имаха груби изражения. Дори Етчър се взираше в нея.
- Е, си или не си? - настоя той, приближавайки се по-близо.
- Естествено че е тя! - сопна се Етчър. - Яздих дълго, така че си искам парите. И не се опитвайте да ме измамите.
- Парите? - попита Ариста.
Етчър за пореден път я игнорира.
- Не смятам, че можем да ти платим, преди да сме се убедили, че е тя. Може да е колнорска курва, която си поизмил и издокарал - с много лош резултат при това.
- Преструва се, че е от простолюдието. Мръсна е заради ездата насам. Качулатият се приближи още повече. Тя инстинктивно се отдръпна, но не беше достатъчно бърза. Той грубо я сграбчи и завъртя лицето й.
Побесняла, тя го ритна по пищяла.
Качулката изръмжа, в очите му проблесна гняв.
- Проклета кучка!
Зашлеви я силно с опакото на ръката си.
Избухналата болка я повали. Тя се намери на четири крака, стискайки тревата, за да не отхвърчи от бясно завъртелия се свят. Лицето я болеше, очите й се насълзиха.
Тримата се изсмяха.
Унижението й дойде в повече.
- Как смееш да ме удряш! - изпищя принцесата.
- Видяхте ли? - рече Етчър.
Качулатият кимна.
- Хубаво, ще ти платим. Дани, брой му двайсет златни.
- Двайсет? Стражът се съгласи на петдесет! - протестира Етчър.
- Гледай да не станат десет.
Ариста накъсано си поемаше дъх. Беше уплашена, паниката бързо я обземаше. Трябваше да се успокои - да мисли. Като през мъгла гледаше към Етчър и коня му. Нямаше шанс да грабне животното и да избяга. Краката на Етчър бяха в стремената, нямаше да може да го издърпа.
- Гай няма да остане особено доволен от това, че сте си прибрали трийсет златни.
Те се изсмяха:
- И кому смяташ ще повярва? На теб или на нас?
Ариста преценяваше огъня. Можеше да се опита да грабне пламтящ клон. Ала прецени, че разстоянието е прекалено голямо. А дори и да успееше, с него нямаше да направи нищо срещу мечове.
- Взимай двайсетака и си затваряй проклетата уста, да не останеш без нищо.
Помисли си да побегне.
Нанадолнище е, в мрака бих могла... Не, не съм достатъчно бърза, а и хълмът е оголен.
Трябваше да пробяга целия път до гората, преди да има макар и малка надеждица да се измъкне. Етчър винаги можеше да я настигне с коня си. Сетне щяха да я набият и вържат, всяка надежда щеше да бъде загубена.
- Не си и го помисляй, мухльо - казваше в този момент онзи с качулката.
Етчър се изплю.
- Давай двайсетте.
Качулката му подхвърли дрънкаща кесия и Етчър я улови с навъсено изражение.
Ариста заплака. Времето изтичаше. Беше безсилна, не можеше нищо да стори. Каква полза от титлата й? Не можеше да се защитава. Магията също нямаше да е от полза. Можеше само да ги накара да кихнат, сега това нямаше да помогне.
Къде са Ройс и Ейдриън ? Къде е Хилфред ? Как може да съм толкова вироглава? Няма ли кой да ми помогне?
Етчър си тръгна, без да й каже и дума - нищо необичайно.
- Значи така изглежда една принцеса? - рече качулатият. - Нищо специално, а? Не мязаш по-различна от брантиите, с които съм спал.
- Не знам - отвърна другият. - Изглежда по-добре от това, което аз съм видял. Метни въжето. Искам да си изкарам добре, не да ме изподерат.
Кръвта й изстина. Побиха я тръпки. Със сълзи гледаше как той се отправя да вземе въжето.
Никой мъж не я бе докосвал досега. Никой дори не смееше и да си го помисли, защото в Меленгар това означаваше смърт. Нямаше среднощни срещи или любовни истории. Никой дори не бе откраднал и целувка, а сега... Гледаше как онзи с наболата брада се приближава към нея с въже в ръка.
Само да бях научила нещо по-полезно от гъделичкане на носове и кипене...
Тя спря да плаче. Не осъзна, ала бе спряла и да диша.
Ще проработи ли?
Нямаше какво друго да опита.
Мъжът се ухили очаквателно, когато Ариста затвори очи и започна тихо да напява.
- Я гледай. Май й харесваЛидеята, изнася ни серенада.
- Може да е някакъв благороднически ритуал.
Принцесата едва дочуваше гласовете им. Още веднъж, използвайки метода за съсредоточаване, показан й от Есрахаддон, тя фокусира ума си. Вслуша се в ровещия из тревата вятър, жуженето на комарите, бръмченето на светулките и песента на щурците. Почувства звездите и усети земята. Тук се криеше сила. Тя я придърпа към себе си, вдишвайки я, изпълвайки тялото си с нея, съсредоточавайки я в ума си.
- Как я искаш?
- С ръцете зад гърба ме устройва, но може би трябва да я питаме как на нея й харесва - двамата се изсмяха отново. - Кой ги знае какво им допада на благородните.