Тя мърмореше, формулирайки словата, скулптирайки силата. Насочи елементите, давайки им посока и цел. Изгради заклинанието както преди, ала този път го промени. Напрегна се, променяйки тона, за да измести фокуса.
Щурците замлъкнаха, светулките спряха брачните си танци. Дори и нежният ветрец вече не подухваше. Единственият звук бе все по-силният глас на Ариста.
Принцесата усети как онзи я изправя на крака и извива ръцете й зад гърба. Тя не му обърна внимание, съсредоточавайки се вместо това върху движенията на пръстите си, като че свиреше на невидим музикален инструмент.
Точно когато грубото въже докосна китките й, двамата започнаха да крещят.
Руините на Амбертън бяха пръснати по върха на хълма. Колони, мраморни стъпала и стени лежаха натрошени. Само три дървета стояха близо до върха на безлесния хълм - и трите представляваха безлистни трупове, подобни на останалите руини: останали дълго след като им бе изтекло времето.
- Там има огън, но виждам само Ариста - рече Ройс.
- Примамка?
- Вероятно. Ще тръгна първи. Може би ще успея да я освободя, преди да са ни надушили. В краен случай поне ще задействам клопката и така ти ще можеш да се втурнеш.
Хълмът бе много тих и това притесняваше Ройс. Чуваше в далечината изпръхтяването на конете и пропукването на лагерния огън, ала нищо друго. Бяха препускали насам с цялата възможна скорост, ала крадецът продължаваше да се притеснява, че са стигнали прекадено късно. Бе сигурен, че е мъртва. Сега беше объркан. Нямаше съмнение, че жената край огъня е Ариста.
Тогава къде е Етчър? Къде са онези, с които е трябвало да се срещнат ?
Тихо се промъкна напред, ловко заобикаляйки зеленика. Полувкопани в земята камъни и наклонени скали правеха от преминаването
предизвикателство. Обиколи веднъж и не откри часовои или някакво движение.
Покатери се по-нагоре и попадна на две тела. Мъжете бяха мъртви, но все още топли - всъщност не просто топли, направо... горещи. Нямаше рани, никаква кръв. Ройс пое към върха, крачейки към огъня. Принцесата стоеше свита край него, тихо взирайки се в пламъците. Беше сама, дори без багажа си.
- Ариста? - прошепна той.
Тя бавно го погледна, като че главата й тежеше повече от обичайното. Блясъкът на огъня се лееше по лицето й. Очите й изглеждаха зачервени и подпухнали. На една от бузите й имаше белег.
- Аз съм, Ройс. Добре ли сте?
- Да - отвърна тя. Гласът й беше слаб и отнесен.
- Сама ли сте?
Тя кимна.
Ройс пристъпи в светлината на огъня и зачака. Нищо не се случи. Лек летен ветрец галеше тревата и раздухваше пламъците. Над тях сияеха звездите, конкурирани единствено от луната, отговорна за нощните сенки. Принцесата стоеше като статуя. Само ръцете й преобръщаха четката с перЛена дръжка. Колкото и спокойна да изглеждаше сцената, сетивата на Ройс бяха напрегнати. Мястото го караше да се чувства напрегнат. Старите мраморни блокове, потрошени и повалени, стърчаха от земята като зъби. Още веднъж се зачуди дали някак не се докосва до елфическото си потекло, усещайки повече, отколкото можеше да бъде видяно, възприемайки потънала в миналото памет.
Зърна движение по склона. Ейдриън се катереше към тях, спирайки за миг при телата, преди да продължи.
- Къде е Етчър? - обърна се Ройс към принцесата.
- Тръгна си. Било му е платено от Луис Гай да ме предаде на някакви мъже.
- Да. Осъзнахме това с малко закъснение. Съжалявам.
Принцесата не изглеждаше добре. Беше прекалено тиха. Очакваше гняв или облекчение, ала застиналостта й беше изнервяща. Нещо се бе случило - нещо лошо. Нямаше други следи за насилие освен белега на бузата. Дрехите й бяха непокътнати. Нямаше разкъсани места. Забеляза няколко тревички и кафяво листо, заплетени в косата й.
- Добре ли сте? - попита Ейдриън, изкачил се на върха. - Ранена ли сте?
Тя поклати глава, при което едно от листата се отрони.
Ейдриън приклекна край нея.
- Сигурна ли сте? Какво стана?
Ариста не отговори. Взираше се в огъня и започна да се поклаща.
- Какво се е случило с онези на склона? - обърна се към партньора си Ейдриън.
- Не бях аз. Бяха си мъртви, когато ги намерих. Нямаха рани.
- Тогава как...
- Аз ги убих - каза Ариста.
Двамата се обърнаха и я погледнаха.
- Убила сте двама серети? - попита Ройс.
- Те серети ли бяха? - промълви Ариста.
- Носеха пръстени със счупена корона - обясни Ройс. - Нямаше рани и по двете тела. Как го сторихте?
Тя затреперя; дъхът й излизаше на пресекулки. Ръката й се вдигна към бузата, разтривайки я леко.
- Те ме нападнаха. Не можех да мисля за... Не знаех какво да правя. Бях толкова уплашена. Те възнамеряваха да... а бях сама. Нямах избор. Нямах избор. Не можех да избягам. Не можех да се бия. Можех само да ги накарам да кихнат и да накарам вода да закипи. Нямах избор. Само това можех да сторя.