- И после?
- Питай чиновника.
Амилия пое надолу по коридора край извитата стена на огромното стълбище към входа на палата. Работниците бяха отворили главните врати и през навлизащите лъчи светлина можеше да се види вдигналата се прах. Лъщящи от пот мъже пренасяха дървесина, хоросан и камък. Някои режеха дърво и мрамор. Катереха се по стълби, а скрипци издигаха нагоре кофи към кацнали върху скеле зидари. С удивление тя забеляза, че една от стените бе преместена, а таванът бе значително по-висок от последното й посещение. Входът също бе по-обширен и впечатляващ от нявга мрачното преддверие.
- Извинете? - чу се глас. Строен мъж стоеше на прага. Колебливо заобиколи преминаващите работници. - Мога ли да вляза?
Той се изкашля, държейки кърпичка пред лицето си.
Амилия го погледна и сви рамене:
- Защо не? Всички други го правят.
Мъжът направи няколко колебливи крачки, озъртайки се страхливо, отчасти вдигнал ръце, като да се предпази от удар. Слабоват, носеше перука, яркожълта туника и раирани панталони. Бе по-висок от Амилия.
- Добър ден, милейди - поклони се той, веднага щом подмина работниците. - Аз съм Нимбус от Вернес и съм тук да предложа услугите си.
- О - рече с празен поглед тя, - не мисля...
- Моля ви, умолявам ви, изслушайте ме. Бях придворен на крал Фредрик и кралица Джоузефин в Галеаннон. Добре съм запознат с протокола, процедурите и кореспонденцията. Преди това бях камерхер на херцог Ибсен от Бернес, така че съм способен да...
Той поспря.
- Добре ли сте?
Амилия преглътна.
- Просто бързам. Трябва да се срещна с регента.
- Тогава прося извинение. Просто... - той приведе рамене и въздъхна. -Със срам трябва да призная, че съм бежанец от националистическата инвазия. Имам само дрехите на гърба си и тази чанта. Придвижвах се пеш и... съм леко гладен. Надявах се, че в двореца ще си намеря работа. Друго не умея - рече той, почиствайки раменете си от прахта.
- Съжалявам да го чуя, но не съм... - тя спря, видяла устната му да трепери. - Откога не си ял?
- От доста време. Вече не помня кога.
- Слушай - рече му тя. - Мога да ти уредя нещо за ядене, но ще трябва да изчакаш първо да мине срещата ми.
Тя си помисли, че той ще се разплаче, прехапал устни, кимайки неколкократно:
- Много благодаря, милейди.
- Изчакай тук. Ще се върна скоро... поне така се надявам.
Амилия продължи по пътя си, заобикаляйки мъжете в кожени престилки, промуши се покрай трима в роби, хванали метрите си като жезли и разгорещено спорещи над огромни проснати върху маса пергаменти.
Тронната зала, която също показваше признаци на обновление, бе почти завършена. Тук имаше само неколцина работници. Мраморният под блестеше, както и огромните поддържащи тавана колони. Край вътрешната стена се издигаше подиумът, увенчан с императорския трон. Последният бе оформен като гигантска хищна птица. Крилете, разперени в огромен кръг пера, съставяха облегалката. Амилия се отправи към административните кабинети.
- Какво искате? - обърна се към нея чиновникът. Никога не го бе харесвала. Имаше плъше лице: малки очички, едри предни зъби и останки от черна коса върху оплешивяващото си теме. Дребосъкът се бе разположил зад огромно бюро. Пръстите му бяха почернели от мастило.
- Тук съм да видя регент Салдур - отвърна тя. - Той ме очаква.
- Нагоре по стълбите, четвъртия етаж - рече и заби поглед в пергаментите, за да покаже, че е приключил.
На втория етаж стените бяха измазани с хоросан.
На третия я посрещна облицовка.
Също облицован, четвъртият можеше да се похвали с изящна дърворезба. Фенерите се превърнаха в елегантни полилеи, дълъг червен килим се простираше по протежението на коридора. Осъзна колко не на място бе изглеждал Салдур при посещението си в кухнята. Хвърли поглед към мръсната си рокля и осъзна иронията.
Вратата бе отворена; регент Салдур стоеше пред арката на прозорец, съставен от три от най-големите стъкла, нявга виждани от Амилия. От градината долитаха птичи песни, а регентът четеше някакъв пергамент, вдигнат към светлината.
- Закъсня - рече той, без да поглежда.
- Съжалявам. Не знаех как да дойда дотук.
- Нещо, което трябва да разбереш: не се интересувам от оправдания или извинения. Очаквам единствено резултати. Когато ти кажа да направиш нещо, очаквам то да бъде свършено точно както съм наредил. Не по-рано, не по-късно, не по различен начин. Разбра ли?
- Да, Ваша милост - беше й значително по-горещо в сравнение с мигове по-рано.
Регентът отиде до бюрото си и положи пергамента. Събра връхчетата на пръстите си и ги потупа едно в друго, изучавайки я.