Йохана Синисало
Никога преди залез
На Хану, Марку, Петри и Тони, които бяха там.
ПЪРВА ЧАСТ
МРАК ВЕЧ ПЪПЛИ ПО ЗЕМЯТА
АНГЕЛА
Започвам да се тревожа. Лицето на Мартес се мержелее в леката мараня, предизвикана от четири халби бира. Ръката му е на масата, близо до моята, виждам тъмните косъмчета отгоре ѝ, сексапилните изпъкнали кокалчета на пръстите му и слабо издадените вени. Моята се придвижва към нея и в същия този миг ръката на Мартес се изтегля светкавично, сякаш под масата ги свързва ластик. Като рак в дупката си.
Поглеждам го в очите. На лицето му е изписана приветлива, искрена и сърдечна усмивка. Чувствам го едновременно безбожно привлекателен и съвършено чужд. Очите му са компютърни икони, безизразни шарки, скрили зад себе си необятно количество чудеса, достъпни само за способните да ги отворят.
- Защо ме извика на бира? Какво очакваше?
Мартес се обляга назад. Тъй отпуснат. Тъй безгрижен.
- Приятен разговор.
- Нищо друго?
Поглежда ме, сякаш съм разкрил нещо ново за себе си, нещо смущаващо, но незначително. Такова едно, малко компрометиращо, без обезателно да влияе на добрите трудови взаимоотношения. Като че ли дезодорантът ме е издал.
- Принуден съм да ти го кажа честно: не очаквай това от мен.
Сърцето ми започва да думка яростно, а езикът отвръща по рефлекс, преди умът да сработи.
- Ти започна.
Когато бяхме малки и търсеха виновниците за побоите в училищния двор, това бе важното. Кой е започнал.
Продължавам, а Мартес ме гледа, като че ли съм невменяем.
- Никога не бих се докарал сам до това положение... ако не ми беше показал така ясно, че си заинтригуван. Споделих ти, че съм световен шампион по падане в емоционални бездни. Ако не разполагам с наистина основателна причина да вярвам, че другата страна има чувства, не допускам да се случи нищо. Нищичко. Дори мисъл, за Бога.
Спомените бушуват в съзнанието ми, започвам да говоря по-членоразделно, явно с твърде враждебен тон. Припомням си как усещах Мартес между ръцете си, ерекцията през тъканта на панталона му, когато се облегнахме на крайбрежния парапет на Тамеркоски в нощния мрак. Усещах устата му върху моята, уста с вкус на тютюн и Гинес, мустаците дращеха горната ми устна, свят ми се зави.
Мартес напипва цигарите си, вади една, захапва я и щраква със Зипото, сетне дръпва дълбоко и сластно.
- Не е моя вината, че съм от онзи тип, върху когото хората проектират собствените си блянове и въжделения.
-поред него нищо не се е случило.
Според него всичко съм си внушил сам.
Дотътрям се до вкъщи в полунощ, залитащ и накуцващ, причината се крие в еднаква степен в бирата и дълбоката рана под кожата ми. Пияното ми съзнание я ближе като котка, човърка я като разклатен зъб, извиква сладката, тъпа болка отново и отново. Израз на мечтите и желанията ми, които не биха оцелели на дневна светлина.
Бурният вятър клати уличните лампи. Криввам към входа откъм площад Пюникинтори, а той навява връз мен суграшица и скашкани липови листа. В ъгъла на двора се разнася говор на висок глас.
Злонамерена хайка се е установила в къта с кофите за боклук, гаменчета с увиснали на задниците джинси и умопомрачителни якета, оголили над коланите ивица кожа. Обърнати са с гръб и тъкмо си говорят с онзи тон, от който се долавя, че някой предизвиква друг да извърши някакъв съмнителен подвиг. Той пък е свързан с нещо, останало в сянката на хулиганите. Обикновено стоя настрана от подобни образи - кожата ми настръхва от тях, точно онзи тип, дето ако се разминеш с тях на улицата, сгушваш глава между раменете със съзнанието, че в следващия миг гарантирано ще ти изстрелят някоя противна интимност - ала точно сега, заради Мартес, защото не ми дреме за нищо, а в кръвта ми текат няколко промила, аз се заковавам зад бандата.
- Това е частен двор на кооперацията. Неправомерното пребиваване е забранено.
Някоя и друга глава се извръща, присмех, после вниманието отново се насочва надолу, има нещо в краката им.
- Шубе те е, че ще хапе ли? - пита единият. - Я го сритай малко.
- Глухи ли сте, частен двор, пръждосвайте се! - повишавам тон, в очите ми се надига ярост, в ума ми проблясват някогашните образи на надвиснали като кули над мен ученици от горния клас. И те имаха същия язвително-подстрекателен глас: „шубе те е, че ще хапе ли“, а след миг устата ми беше пълна с песъклив сняг.