АНГЕЛА
Освен това успявам да изкопча от Хями, че действието на инжекцията с ивермектин трае две-три седмици, а смъртта на паразита не е някакво разтърсващо събитие - слава Богу, животното няма да повърне, нито да изхвърли някоя жльчна локва с шавливи, нагърчени червеи, просто мирно и кротко ще си оздравее. Мимоходом споменава, че лекарството е стандартно за този тип питомци, затова той самият винаги бил добре запасен.
Докосвам с пръсти бедрото на Доктор Спайдърмен, отправям към него кратки, приканващи въздишки, оставям очите ми да се претопят в неговите. Казвам му, че копнея за него.
През това време трескаво размишлявам каква би била причината да го накарам да правим любов в кабинета, а не в дома му. Никак не е невъзможно: неведнъж сме използвали пъстрия диван в чакалнята. Споменът ми помага; в същия този миг знам кой конец да дръпна.
- Спомняш ли си още първия ни път?
Спайдърмен кимва с чудновато изражение в очите.
- Скърцащият диван в чакалнята, осеян с кучешки косми. Обясни ми, че чистачката щяла да дойде чак в неделя... После взе онзи невъобразим нашийник! Удушвач!
Смея се невъздържано, по-неистово, отколкото би подхождало на тази незабравима мрачна история.
- Скубах онези кучешки косми от бельото си през цялата следваща седмица. И мислех за случилото се.
Хями се подсмихва вяло, хладно, ала виждам, че и той си спомня, при това добре.
- Какво не бих дал за същото онова усещане. Точно каквото беше - казвам и облизвам устни небрежно, после скромно потапям поглед в халбата си.
ДОКТОР СПАЙДЪРМЕН
С нежен флирт Ангела ме принуди да му покажа кабинета си, сякаш за него бе нещо ново, забележително и невиждано. Сладък и любопитен като хлапак, той иска да види всичко, да узнае всичко, кара ме да отварям всички врати и се навежда да ме целуне точно в онзи стратегически момент, когато се каня да заключа шкафа с лекарствата.
АНГЕЛА
Чувствам се като Бъстър Кийтън, докато се промъквам в тъмното само по боксерки - онези буквално „боксери“, които купих от Лондон, изпъстрени с въпросните кучета с набръчкани муцуни, клепнали уши и нежен поглед - същите като един определен образ, който в момента спи дълбок сън върху разнебитения диван. Преди да отида в Кафе Бонго се сетих, че това бяха любимите гащи на Хями - навремето отключиха у него онова нервно, напрегнато, ала по свой си начин секси кикотене, което е станало негова запазена марка, първия път, когато свалих джинсите си точно тук.
Проклинам се, че не разполагам с очите на Песи, не ми се удава дори да напипам вратата от чакалнята към кабинета, при това ударих пръстите си в прага, та за миг в очите ми проблясват червени, искрящи амеби. Шкафът с лекарствата се мержелее в дъното на стаята подобно на огромен, бял кит, прикрепен към стената.
Отварям вратата, а пантите изскърцват - за малко да се изпусна в гащите. Сърцето ми се опитва да си проправи път през кожата, замръзвам на място: тук има само една антична статуя, спи си спокойно, скъпи ми Хями. Знам къде е ивермектинът, понеже, облъчвайки го със спираща дъха възбуда, успях да го разпитам за какво ли не, като например дали медикаментите са подредени по азбучен ред или според приложението им.
Опаковката вече е в ръката ми, когато иззад гърба ми се разнася глас.
- Тоалетната не е в тази посока.
Ако пулсът ми е бил съвсем леко учестен, то сега се втурва в задушаващ галоп. Опитвам се да стоя гърбом, натъпквайки опаковката в боксерките си. Не бива да изпадне през крачолите, затова съм принуден да мушна ръбатата картонена кутийка в разклонението, та тестисите да я притискат на място. Обръщам се в опит да си придам спокоен вид.
- А, да, беше онази другата врата.
- Приятелят по перо на Хенрик Тиканен - Бенедикт Силиакус, ако не ме лъже паметта, веднъж се изпикал върху боядисан в синьо плетен стол, понеже го взел за морето - заявява гласът на Спайдърмен сухо в мрака. Още е на дивана и не може да види от мен нищо друго, освен най-много мержелеещите се в тъмното светли кучешки боксерки.
Опитвам се да стигна до тоалетната, без стъпките ми чрез всяко движение да издадат колко мъчително острите ръбове пронизват нежната плът на слабините ми. Не знам как го постигам, но слава Богу, дънковата ми риза виси на облегалката на стола, който се изпречва на пътя ми, затова я грабвам в отчаян опит да не изпадна до провлачено, маймуноподобно тътрузене. Скоро вратата на тоалетната щраква зад гърба ми, а ризата има джобове.