Нашият град сам по себе си не съдържа кой знае колко различни нюанси. В такова малко селище ние си нямаме наши си улици, магазини и галерии, ала разполагаме със собствена, скрита топография, собствени кьошета; ние виждаме мъжа, който дръпва от цигарата си на ъгъла при моста по съвсем различен начин от останалите, ние забелязваме движения на ръката и мимолетни погледи тогава, когато за всички други те са просто визуална шумотевица; ние познаваме ъгли и дупки, и пасажи, и входове с особени, собствени значения. Има си паркинги и филмови прожекции, които за другите изглеждат съвсем обикновени, но всъщност са обгърнати от невидим магнетизъм. Има обществени тоалетни, където пристъпваш по-напрегнат и изпълнен с очакване от някого, запътил се за среща с непознат партньор. А най-сетне има и барове, като например Кафе Бонго, където всеки от кол и въже може да се отбие на чашка, да изпие две или три, или пък да се натряска до козирката и да си излезе като от което и да било безлико заведение на ъгъла, без да отрази нещо необичайно. Само ние долавяме незабележимите особености.
Въздухът в Кафе Бонго през цялото време е кръстосван от такова количество безгласни послания, че ако бяха видими, целият ресторант щеше да се напълни чак до тавана с паяжини с цветовете на дъгата - червени свенливи страсти, сини копнежи, очаквания и надежди, жълти тръпнещи съобщения, че е време да се направи първата крачка - за нея е попитано мълком и мълком е дадено разрешение; а, разбира се, щеше да се намери и някоя катраненочерна нишка на презрение, разочарование и явна омраза.
Има ги онези моменти, когато дадени фигури заявяват своята достъпност; напредне ли вечерта, те се оттеглят от масите на другарите си и правят мимолетно показно на витрината. Ала само за пред онези, които виждат.
Като че ли сензорите на по-голямата част от хората са покрити със слой прозрачно фолио. Тъй като не пречи на гледането, те си мислят, че възприемат всичко, ала приложението на някои други сетива все пак бива възпрепятствано. Та не усещат ли и те самите каква бариера се издига пред докосванията и ароматите.
Точно като тази хетеро женска на бара, дето си мисли, че е брутално да отидеш в гей заведение, сигурно отнякъде е подочула, че това е едно от тях. Впрочем, и тя самата полага усилия да изглежда брутална - да се залееш от смях. От онзи тип, дето си слагат камуфлажни панталони, на главата - кърпа, а на устните - черно червило, а после си въобразяват, че всички лесбота ще лапнат по тях на мига. Или пък, не, сигурно не си го представя, но се надява тайничко.
Естествено, никой не отива да седне до нея. И преди е идвала и всички я третират с тотална студенина, но въпреки това се мъкне отново и отново. Някой би могъл да твърди, че се държи с нас като с животни в клетка, ала аз си имам друга теория: за нея ние сме облагородени диваци, някаква външна спрямо обществото сива зона, удобно и педантично устроена, неопитомена територия, за чието престъпване е необходима особена доза кураж, ала дръзнеш ли да припариш, чудният аромат на свободата и бракуваните стандарти се разнася около дрехите и тозчас прави от всеки анархист. Определено идването тук за нея е като да изтипосаш на рамото си временна татуировка. Целият готин маргинален имидж без глупаво обвързване - така никога няма да ѝ се наложи да му мисли, може ли да си подаде носа навън, преди да се е мръкнало.