„И тъй като за раздробяването на различните материи са необходими различни приспособления, ние сме способни да преценим с какво се изхранва дадено същество още по формата на зъбите. Отново от препитанието следва да определим какви движения извършва животното, за да се снабди с въпросната храна, подходяща за неговите челюсти, както и каква сила и конструкция като цяло се изисква за придобиването на всяка такава, пренасянето ѝ и прочее, следователно почти без изключение ние сме способни да разгадаем цялата същност на даден екземпляр само по голите му зъби.“
Чувам писък и хрущене, понеже твърде късно се усещам да притисна ушите си с ръце. Песи е прехапал гръбначния стълб на морското свинче. Точно като по поръчка Еурен подхваща семейство котки.
„Най-едрите представители на този род действително са ужасяващи зверове, например лъвът, тигърът, леопардът и рисовете. В историите на ловците се говори и за случаи, в които е бил забелязан трольт или горският демон - създание, наричано също „дявола от гъсталака“ поради пъргавите му движения, а мнозина го смятат за роднина на дивите котки или едрите маймуни. И все пак изключително малко са виделите животното трол, да не говорим за онези, които твърдят, че са го повалили по време на лов. Ето защо бихме могли да смятаме горския демон за чиста проба измислица, мит.“
Предпазливо свалям ръце от ушите си. Тихо е: Песи явно спи. Еурен продължава с котките.
„Тези животни приличат на змиите още по петнистата си окраска, подмолната си природа, навика да лежат свити на кравай и неприятната смрад, която излъчват при раздразнение.“
Хиля се. Вратата изскърцва и Песи излиза от банята капнал и доволен на вид - малкото червено езиче облизва устата му като огнено пламъче. Скача на дивана направо в скута ми и се свива на кълбо върху моите колене. Упойващата миризмата на хвойнови плодчета се разнася към ноздрите ми, а топлата, пламнала от ловна възбуда тежест на Песи върху бедрата ми е непоносима. Лениво почиства ъгълчетата на устата си от кръвта, а аз, слабо съзнаващ какво върша, го попритеглям към себе си, съвсем лекичко и внимателно, и в мига, в който горещият му гръб докосва корема ми, изригвам като вулкан.
Сърцето ми думка с интензивността и тътена на бормашина. Спермата е омазала гърба на Песи и собствените ми бедра, а аз полагам неистови усилия да не се замислям над случилото се току-що. Инстинктивно съм дръпнал крехката, покафеняла книга настрана, а Песи не закъснява да се отмести - не от раздразнение, а за по-удобно, в разгара на къпането е, затова го избутвам от скута си, тъй внезапно и почти насилствено, че се сепва, втурва се към антрето и опитва да се покатери на полицата за шапки. Силните му задни крака, които ритат във въздуха, улучват рамката на стенното огледало и то тупва върху дебелия килим, докато аз търча към банята, за да отмия срамната слуз.
СТАРИТЕ СТИХОВЕ НА ФИНСКИЯ НАРОД, 1929. Vlclass="underline" 1, 375.
„СВАТОСВАНЕ С ТРОЯ“. ИМПИЛАХТИ,
с. УОМАА, ТРОФИМ СОСОНОВ
„Как зоват ви вам, мъже?“
„Рибари сме със грибове.“
„Де сте тръгнали женихи?“
„В Хийтола за дъщерите, внучките на планините.“
АНГЕЛА
Не ми се ще да го правя, но съм принуден.
Натиквам Песи в детската количка, която заех от стълбището, никой не си умира за нея, нали е нощ. Увих го във вълнено одеялце за пътуване, за да не се пулят излишно минувачите. Песи мърда с уши, а ноздрите му трепкат сред изобилието от градски миризми.
Отмятам одеялото в покрайнините на гората, отвеждаща до Пиркала, в подножието на хребета Пюники. Свалям ремъка и нашийника, с които го бях прис- тегнал в количката. Прикляка на мястото си, черен и гол, трепери; самотна снежинка пада на гривата му и скоро се стопява в сълза.
- Върви - прошепвам. - Върви.
Песи се тресе по-силно отпреди, усещам го как зъзне в ръцете ми, когато го оставям насред снега, обръщам количката и поемам обратно към града, полагайки усилия да не гледам назад.
Стъпките ми хрущят безутешно по пътеката. Изведнъж към тях се примесва и друг шум - неистово дращене на нокти, и преди дори да успея да се обърна, нещо удря дясното ми бедро като тигър.