Песи е увиснал на крака ми с всичките си четири лапи и гледа нагоре, право към лицето ми, тъй втренчено, че ми действа като плесница. От гърлото му излизат слаби, мяукащи звуци. Тресе се толкова мощно, че се олюлявам от резонанса.
Няма да преживее зимата. Гол-голеничък е - аз го разсъблякох.
МИКАЕЛ АГРИКОЛА: ПРЕДГОВОР КЪМ ФИНСКИЯ
ПРЕВОД НА СБОРНИКА ПСАЛМИ, 1551
Троловете също с жертви се сдобиха,
вдовиците печални ги взеха за женихи.
Тоз народ обезумя ли, що ли,
в тях да вярва и да им се моли.
Дявол, че и грях натам ги мамят,
в тях да вярват и да им се кланят.
АНГЕЛА
Огледалото е на килима в антрето. Не го вдигам, а оставам до него, приклекнал и задъхан; не мога да функционирам, не намирам рационални траектории.
Вълненото одеяло пак си е на дивана. Песи още потреперва, но видимо започва да се успокоява. Притиснал е гръб о радиатора, опашката му вибрира знаменателно, наподобява иглата на чувствителен инструмент.
Сетне идва в антрето, предпазливо, чуди се на моята застиналост и провесената ми глава. Огледалото е като кръгла локва върху пухкавия килим.
Навеждам се над него, лицето ми се отразява на повърхността му. До собствената ми глава се появява по-малко, тъмно, остроухо лице, в чиито червеникаво- жълти очи пламти любопитство.
Песи попипва огледалото с лапа. Поглежда към мен, после отново към него. Оголва зъби и леко отскача назад, понеже тролът от отражението отвръща на гримасата, сетне обаче се прокрадва до огледалото, за да пробва отново с лапа студената стъклена повърхност.
Споглеждаме се, аз и тролът; светлината на лампата обрамчва главата ми с блед ореол, а Песи се откроява до мен като тъмен силует; поглеждаме се, после към огледалото и пак един друг.
ЕЙНО ЛЕЙНО: ТРОЛ ОТ МРАКА. САКРАЛНИ ХИМНИ,
ВТОРА ЧАСТ, 1916
Тъмен трол свиреп от мрака
зърна слънце да изгрява
горе над лапландско било
да изгрява с пролет ранна.
Ум умува за убийство:
„Край на слънцето ще сложа,
силна светлина да секне
в името на нощ свещена
нощ тъй мрачна и тъй милна.“
Тролът дните ненавижда.
Пламна билото отгоре
северното там сияние,
зърна как гори небето,
та усмихна се устата:
„Радост вярно ме разтърси
радост по-бурна от празник
в чест на боговете светли,
с песни на децата дневни.“
Нощ погълна го просторна.
Нощ блещукаше кристална
в мрачна му душа прокоба,
бяло бе морето бурно
замисълът загрубял бе,
снежна пустош се надигна
от земята смърт всесилна
та напук на онзи леден
блесна ядната стомана.
Смях затресе трола тъмен:
„Ден, главата си надигаш,
тук стократна смърт кроя ти,
гибел хилядна ти готвя!“
Зърна зарево далечно.
Та усети тролът тъмен
как сърцето му подскочи,
за глава се хвана гневно:
„Де ли ще ми ти избягаш?“
Ясни там се разясниха
на небето синевата
и чертите на мочура,
заблестяха, заискряха
на душата в черно дъно
огнени искри се силят
от глава, що ден надига,
мълнии в ответ отлитат
и нощта на утро носи;
пукна веч зора-зорница
както в тролската душица,
пролетно кантеле дрънна
кат диханието тролско,
две се снадиха, сдвоиха,
сляха се лъчите светли,
и мелодиите мощни,
извисиха се високо,
през небета девет горе,
над дъги до десет даже,
та си дома надойдоха,
та зарадваха Отца си,
за Живот блажен и кротък,
за Любов най-безпределна.
Хор надигна нощни пазви,
Радост рукна в гърди дневни:
„Ражда се добро от злото,
уродливост в хубост сипва,
ниско - най-високо стига.“
Ала рекоха си хора:
„Трол побъркан е за трима,
пленник вечен в светлината,
сам е син на тъмнината,
а възславя ден със химни!“
Небеса им се засмяха.
Никога не е намерил
ум и разум в ледовете,
га със зимата замина,
втурна се кат брата вихров
всред деня от жар по-жарък,