Выбрать главу

пламък, що и Бог го люби.

АНГЕЛА

Съвсем забравих за Марти. Просто невероятно. Ала чувайки гласа му по телефона, краката ми се раз­мекват.

Тембърът му е благ и донякъде дрезгав, както вина­ги, но не искам да вярвам на думите, не и на тези думи.

Чуди се защо не съм го информирал за хода на ра­ботата ми по рекламната кампания на Сталкер. Или наистина цялото ми време отивало да тичам след ня­какъв си конски доктор в нощите на Тампере, както се мълвяло из града?

Опитвам се да изпелтеча нещо, да обясня - та нали все още има време до крайния срок, аз, разбира се, имам идеи, просто сега бях поизпаднал в безизходи­ца... Само че между думите на Мартес се процежда отровна насмешка, очевидно не съм проявявал и най- беглата сериозност спрямо инструкциите му, очевид­но не съм бил сериозен и що се отнася до професио­налните ни взаимоотношения като цяло. Кампанията на Сталкер била важна за него - едно от най-големите предизвикателства в кариерата му. Нали не възнаме­рявам да му изменя... и в това.

Чувам всичко между редовете.

Очите ми са налети със сълзи, когато телефонът из- пиуква за финал.

ОБРАЗОВАТЕЛНА ТЕЛЕВИЗИОННА ПРОГРАМА

„ЖЕСТОКИ ЛИ СА ХИЩНИЦИТЕ?“ 19.10.1999, ТВ1

ИЗКАЗВАНЕ НА МАРКУ СОЙКЕЛИ,

ПРОФЕСОР ОТ УНИВЕРСИТЕТА В ТУРКУ,

В ГОРЕСПОМЕНАТОТО ПРЕДАВАНЕ

„Жестокостта представлява съзнателното, преднамере­но причиняване на душевно или физическо страдание, бол­ка, при това независимо от ясното съзнание, че другият се измъчва. Та сега, като ме питате дали хищниците знаят, че убиването и разкъсването на плячката им причинява стра­дание и болка, то отговорът без съмнение е, че не знаят. В животинското царство го няма т. нар. морал, с други думи: кое е добро и кое - зло. Ние, хората, имаме морал, ние съз­наваме разликата между доброто и злото, но на животните тя е неизвестна.“

АНГЕЛА

Вече в студиото, вземам Песи в скута си и нахлуз­вам Сталкерите на задните му лапи с едно-единствено дръпване, понеже знам, че няма да имам право на втори опит. Ако се беше досетил да разпери ноктите на пръстите си, нямаше да успея да вдигна крачолите, без целите да станат на парцали. Идеално пасва в раз­мера за дете с височина 110 см. Закопчавам ципа и ме­синговата капса и издърпвам опашката му през дупка­та, която съм пробил отзад специално за целта, преди Песи да се усети, че е бил изигран. После го пускам - съскащ вихър, върлуващ с остри като бръснач нокти - пред фоновия екран и оставям автоматичния фотоа­парат да пее.

Песи така ненавижда Сталкерите, че не хуква към стените, а остава точно там, където трябва, на фона, под светлините на прожекторите, в полето на визьора, залисан в салта и пируети в опитите си да се измък­не от индиговосинята усмирителна риза, приклещила задните му лапи. Светлините би трябвало да са вър­хът на изтезанието за очите му на нощен хищник, ала в съзнанието на Песи битката със Сталкерите има при­оритет. Благодарение на изумителните си мускули отскача като пружина на метър височина, криви се като гротесков стриптизьор, търкаля се по гръб като брейкър и се мъчи да раздере дънките с ноктите на предните си лапи, само че денимът държи, поне засега, та Песи изпъва снага, застава на два крака, задьрпал с нокти халките за колана, а аз едва не затварям очи - толкова съвършен кадър ще излезе от това. Притис­ка черната си грива към бялата равнина на фона, вирва задница, коронована, разбира се, с опашката, която шава от обезсърчена ярост, и надава рев към камерата измежду краката си; а затворът пее, пъстрата катраненочерна и синя напрегната пружинка съска и се гърчи, и фучи, и трепери, и се търкаля, и се извива, и всич­ко това остава на лентата, по два кадъра в секунда, ся­каш не друго, а собствената кипяща енергия на Песи ги прогаря върху сребърната мембрана.

Когато тъканта най-сетне се раздира, дори аз сами­ят изпитвам облекчение. Чувствам се сякаш най-сетне имам възможност да си отдъхна, щом първата браз­да зейва отстрани на бедрото - точно там, където но­ктите на Песи стигат най-лесно, а после вече не виж­дам друго, освен виелица от хвърчащи из въздуха индиговосини платнени снежинки. Песи се е задъхал в епицентъра ѝ и с един скок изчезва от блясъка на про­жекторите. Лети към мен с изкривено в гримаса лице, с пламнали очи и оголени нокти, ала щом вдигам ръка, той си спомня заплахата, спомня си нагънатия на руло вестник и отърчава да се свие в ъгъла. Навивам лентата в касетката ѝ и я пускам върху дланта си, стисвам я; а в мрачния ъгъл не се различава друго, освен опаш­ката на Песи, която плющи, плющи и се мятка като яр­остен бич.