пламък, що и Бог го люби.
АНГЕЛА
Съвсем забравих за Марти. Просто невероятно. Ала чувайки гласа му по телефона, краката ми се размекват.
Тембърът му е благ и донякъде дрезгав, както винаги, но не искам да вярвам на думите, не и на тези думи.
Чуди се защо не съм го информирал за хода на работата ми по рекламната кампания на Сталкер. Или наистина цялото ми време отивало да тичам след някакъв си конски доктор в нощите на Тампере, както се мълвяло из града?
Опитвам се да изпелтеча нещо, да обясня - та нали все още има време до крайния срок, аз, разбира се, имам идеи, просто сега бях поизпаднал в безизходица... Само че между думите на Мартес се процежда отровна насмешка, очевидно не съм проявявал и най- беглата сериозност спрямо инструкциите му, очевидно не съм бил сериозен и що се отнася до професионалните ни взаимоотношения като цяло. Кампанията на Сталкер била важна за него - едно от най-големите предизвикателства в кариерата му. Нали не възнамерявам да му изменя... и в това.
Чувам всичко между редовете.
Очите ми са налети със сълзи, когато телефонът из- пиуква за финал.
ОБРАЗОВАТЕЛНА ТЕЛЕВИЗИОННА ПРОГРАМА
„ЖЕСТОКИ ЛИ СА ХИЩНИЦИТЕ?“ 19.10.1999, ТВ1
ИЗКАЗВАНЕ НА МАРКУ СОЙКЕЛИ,
ПРОФЕСОР ОТ УНИВЕРСИТЕТА В ТУРКУ,
В ГОРЕСПОМЕНАТОТО ПРЕДАВАНЕ
„Жестокостта представлява съзнателното, преднамерено причиняване на душевно или физическо страдание, болка, при това независимо от ясното съзнание, че другият се измъчва. Та сега, като ме питате дали хищниците знаят, че убиването и разкъсването на плячката им причинява страдание и болка, то отговорът без съмнение е, че не знаят. В животинското царство го няма т. нар. морал, с други думи: кое е добро и кое - зло. Ние, хората, имаме морал, ние съзнаваме разликата между доброто и злото, но на животните тя е неизвестна.“
АНГЕЛА
Вече в студиото, вземам Песи в скута си и нахлузвам Сталкерите на задните му лапи с едно-единствено дръпване, понеже знам, че няма да имам право на втори опит. Ако се беше досетил да разпери ноктите на пръстите си, нямаше да успея да вдигна крачолите, без целите да станат на парцали. Идеално пасва в размера за дете с височина 110 см. Закопчавам ципа и месинговата капса и издърпвам опашката му през дупката, която съм пробил отзад специално за целта, преди Песи да се усети, че е бил изигран. После го пускам - съскащ вихър, върлуващ с остри като бръснач нокти - пред фоновия екран и оставям автоматичния фотоапарат да пее.
Песи така ненавижда Сталкерите, че не хуква към стените, а остава точно там, където трябва, на фона, под светлините на прожекторите, в полето на визьора, залисан в салта и пируети в опитите си да се измъкне от индиговосинята усмирителна риза, приклещила задните му лапи. Светлините би трябвало да са върхът на изтезанието за очите му на нощен хищник, ала в съзнанието на Песи битката със Сталкерите има приоритет. Благодарение на изумителните си мускули отскача като пружина на метър височина, криви се като гротесков стриптизьор, търкаля се по гръб като брейкър и се мъчи да раздере дънките с ноктите на предните си лапи, само че денимът държи, поне засега, та Песи изпъва снага, застава на два крака, задьрпал с нокти халките за колана, а аз едва не затварям очи - толкова съвършен кадър ще излезе от това. Притиска черната си грива към бялата равнина на фона, вирва задница, коронована, разбира се, с опашката, която шава от обезсърчена ярост, и надава рев към камерата измежду краката си; а затворът пее, пъстрата катраненочерна и синя напрегната пружинка съска и се гърчи, и фучи, и трепери, и се търкаля, и се извива, и всичко това остава на лентата, по два кадъра в секунда, сякаш не друго, а собствената кипяща енергия на Песи ги прогаря върху сребърната мембрана.
Когато тъканта най-сетне се раздира, дори аз самият изпитвам облекчение. Чувствам се сякаш най-сетне имам възможност да си отдъхна, щом първата бразда зейва отстрани на бедрото - точно там, където ноктите на Песи стигат най-лесно, а после вече не виждам друго, освен виелица от хвърчащи из въздуха индиговосини платнени снежинки. Песи се е задъхал в епицентъра ѝ и с един скок изчезва от блясъка на прожекторите. Лети към мен с изкривено в гримаса лице, с пламнали очи и оголени нокти, ала щом вдигам ръка, той си спомня заплахата, спомня си нагънатия на руло вестник и отърчава да се свие в ъгъла. Навивам лентата в касетката ѝ и я пускам върху дланта си, стисвам я; а в мрачния ъгъл не се различава друго, освен опашката на Песи, която плющи, плющи и се мятка като яростен бич.