Не идваш да разгледаш справочниците ми, макар да съм назубрил всичко, с което бих могъл да забавлявам един архангел. Знаеше ли например, че в ролята си на Михаил, ти заемаш службата на най-високопоставен счетоводител, отбелязваш си дълговете и кредитите на всички нас в Книгата на живота? А в деня на Страшния съд ще дадеш сигнала за възкресението със своя тромпет, ще поемеш командването над ангелската си армия и ще надвиеш Сатаната и сподвижниците му в последната, решаваща битка. В книгата на Дани- ил се бориш със змей. В западния свят обикновено носиш рицарски доспехи с меч и алебарда.
Пролетната суграшица се наслоява върху раменете и главата ми, замъглява ми очилата и ми се ще да ме пронижеш с огнения си меч, Микаел, колкото и дяволски наивно да звучи това, искам пламналата ти алебарда.
АНГЕЛА
Слава на Бога, на входната врата се звъни.
Пронизителното дрънчене прояснява главата ми като студена мълния, а подплашеният от внезапния шум Песи се озовава под дивана с още по-светкавич- на скорост.
Предпазливо открехвам вратата, благославям госта, като същевременно проклинам себе си. Шпионка, защо по дяволите не си сложих една.
- Ангеле - отронва Еке с почти задавен глас, а от раменете и косата му капе топяща се суграшица.
ЕКЕ
Опитвам се да подметна нещо небрежно и свежо за книгата на Густаф Еурен и връщането ѝ, а Ангела вече се е измъкнал на стълбището.
Побутва вратата зад гърба си, докато едва не се затваря, и мигом ме притегля към себе си с движение, акумулирало такова убийствено количество страст и жажда, че главата ми се замайва, а коленете омекват. Устата му се залепя за моята, лакома и груба, езикът му подхваща ръкопашен бой с моя. Прекратява целувката, сякаш е принуден да откъсне устни от моите, задъхан е, а в очите му гори такъв стряскащ пламък, че ме удря право в червата - невероятната лава на успеха се стича от слънчевия ми сплит чак до топките.
- Хайде да отидем у вас - казва ми, мушва ръка през отвора на вратата и сваля палтото си от закачалката, проверява с подрънкване дали ключовете са в джоба му.
- Ще хванем такси от площада.
Внимателно затваря вратата и я притиска, силно задъхан, поглежда ме изпод око, сякаш съм плячка на диво животно, и макар да недоумявам защо да ходим с такси до затънтената Калева, вместо просто да останем у тях - знам, че има мигове, в които действително не си струва да си отваряш устата.
ВЯЙНЬО ЛИНА: НЕЗНАЙНИЯТ ВОИН, 1954
Хиетанен се спъна в един елшов корен и падна. Там си и угасна, неспособен да се изправи. Ванхала направи брилянтен завой, моторът нададе рев, а той викна:
- Отвори парашута. Машината пада, кхи-хи-хи...
- Машината пада... всичко се върти... Цял свят се върти пред очите ми - изломоти Хиетанен, вкопчил ръце в тревата. Ванхала изръмжа в ухото му:
- Ще се разбие... Скачай... Няма да се изправи повече...
Ала самолетът на Хиетанен се въртеше с бясна скорост, губеше височина като вихрушка. Вече нямаше начин да скочи успешно, само се притисна към машината си първо през мъгла, сетне през непрогледен мрак. Ванхала го остави на мястото му, възнегодувал от твърде скорошния край на битката.
По-настрана, насядали около огромен каменен блок, се виждаха Мятя, Сало и Сихвонен. Сало им се обясняваше убедително, косата му влизаше в очите:
- Дома, в нашта енория, горят пламъци над заровени съкровища...
Сихвонен извърна глава и размаха ръка, сякаш пъдеше комари:
- Айде бе... Врели-некипели...
- Па ще да горят. Старите хора виждали са. И ей тъй, отгоре им имало и кръстосани мечове.
- Айде, айде... Брътвеж на лапландски вещици. Кво ли не се чува. Русите разправят, че като им измрат мъжете, хващали трол, слагали му броня и го пращали към Запада. Такъв да ти се изпречи, целият гъстак трепери, ей тъй... Ей ти го на и него, северното чудо.
- Че кой тука е от север? - обади се Мятя. - Аз самият ида толкова отдалеч, че тъдява, на север, троловете ги имаме за домашни животни.
Мятя през цялото време почти не обелваше дума, изглежда дори лунната светлина не му бе повлияла особено. Сега се загледа в канарата и предложи:
- А туй тука е камъкът. Да го надигнем, а?
МАРТЕС
- Вече е продадена.
- Продадена е?!
Виждам как по лицето на Микаел се разлива усмивка - бавно, като боя, разтворена във вода.
- Искаш ли да видиш лейаутите?
Без да чакам отговор, влизам в кабинета си. Той идва след мен, Микаел Пажа, готов да изближе всяка капчица мед, която благоволя да му капна.