Не след дълго започнах да се съгласявам с две популярни схващания. Тези откачени съзависими (значими други) всъщност са по-болни от самите алкохолици. И в този смисъл никак не е чудно, че алкохоликът пие - кой ли не би го правил, ако си има такава смахната половинка?
По това време бях успяла да остана трезва за известен период. Започвах да разбирам себе си, но не разбирах съзависимостта. Опитвах се, но просто не бях в състояние да проумея за какво става въпрос, докато след години не се заплетох до такава степен в съжителството си с алкохолици, че просто престанах да живея собствения си живот. Престанах да мисля. Престанах да изпитвам положителни емоции и бях изпълнена с ярост, горчивина, омраза, страх, депресия, отчаяние и вина. Често ми се приискваше да сложа край на живота си. Бях като изцедена. През по-голямата част от времето се тревожех за разни хора и се опитвах да измисля как бих могла да ги контролирам. Не можех да отказвам (освен когато ставаше въпрос за забавления), дори и животът ми да зависеше от това, което си беше точно така. Взаимоотношенията ми с приятелите и членовете на семейството бяха абсолютна бъркотия. Чувствах се ужасно измъчена. Бях изгубила самата себе си и не знаех как бе станало това. Не разбирах какво се беше случило. Струваше ми се, че полудявам. И размахвайки пръст срещу околните, аз смятах, че това бе станало по тяхна вина.
За съжаление никой, освен мен самата, не знаеше колко зле се чувствам. Пазех проблемите си в тайна. За разлика от алкохолиците и останалите хора с проблеми около мен, аз не се щурах насам-натам, забърквайки ужасни каши и очаквайки някой друг да ги оправя след мен. Всъщност, в сравнение с алкохолиците, изглеждах доста добре - бях толкова отговорна и толкова сигурна опора. Понякога самата аз се чудех дали наистина имам някакъв проблем. Знаех, че се чувствам ужасно, но не разбирах защо нещата в живота ми не вървят.
След като бях потънала в отчаяние за известен период, започнах да осъзнавам какъв е проблемът. Като повечето хора, които съдят прекалено сурово другите, твърде дълго и твърде болезнено бях споделяла гледната точка на тези, които осъждах. Сега вече разбирах откачените съзависими, тъй като се бях превърнала в една от тях.
Бавно и постепенно започнах да се измъквам от черната дупка, в която бях попаднала. Заедно с това, у мен се появи жив интерес към проблемите на съзависимостта. Любопитството ми на консултант (макар усилията ми вече да не бяха съсредоточени единствено в тази област, аз все още се смятах за такъв) и писател бе възбудено. Като „истински, неспасяем съзависим” (както казваше един от членовете на „Ал-Анон”), който се нуждае от помощ, бях лично заинтересована от тези проблеми. Какво се случва с хора като мен? Как става така? Защо? И най-важното - какво трябва да направи съзависимият, за да се почувства по-добре, а и за да задържи този успех?
Разговарях с много консултанти, терапевти и съзависими. Изчетох малкото достъпни книги по въпроса и различни свързани с него теми. Препрочетох основната литература в тази област - книгите за терапия, издържали проверката на времето, в търсене на идеи, които бих могла да използвам. Посещавах събирания на „Ал-Анон” - група за самопомощ, работеща по дванадесетте стъпки на „Анонимни алкохолици”, приспособени обаче към нуждите на хората, попаднали под влиянието на нечий чужд алкохолен проблем.
В крайна сметка открих онова, което търсех. Започнах да виждам, да разбирам и да се променям. Нещата в живота ми потръгнаха. Не след дълго вече водех нова група за съзависими в друг възстановителен център в Минеаполис. Този път обаче имах някаква представа за какво става въпрос.
Както и преди, аз все още възприемах съзависимите като враждебни, контролиращи, манипулиращи, уклончиви и т.н. Все още забелязвах всичките им странни личностни отклонения, но сега вече виждах по-надълбоко.
Пред мен стояха враждебно настроени хора, които толкова често бяха изпитвали болка, че враждебността им бе тяхната единствена защита срещу възможността да бъдат наранени отново. Никак не се учудвах, че са толкова ядосани, тъй като всеки, допуснал да постъпят с него така, както бяха постъпвали с тях, също би бил страшно ядосан.
Те се опитваха да упражняват контрол, тъй като всичко около и в самите тях бе извън контрол. Бентът на техния живот и на живота на хората около тях заплашваше всеки момент да се скъса с ужасни последствия за всички. На всичкото отгоре, изглежда никой, освен тях, не забелязваше и не се интересуваше от това, което става.