Някои съзависими пък са изтълкували религиозните канони като напътствия за полагане на постоянни грижи за околните. Казано е да даваме с радост, да полагаме допълнителни усилия, да обичаме ближните си и ние се опитваме. Стремим се с всички сили да изпълняваме тези повели и обикновено прекаляваме с усърдието си. След това пък се чудим какво не ни е наред и защо християнските ни убеждения не вършат работа. Животът ни също не върви.
Християнските убеждения вършат чудесна работа. Животът ви също би могъл да бъде съвсем наред. Проблемът е в това, че се изживявате като спасители. Както казва един приятел, това е като да се опитваш да ловиш пеперуди с дръжка от метла. След всяка спасителна акция оставаме объркани и зашеметени. Това е саморазрушителна реакция - още един от начините, по които съзависимите се привързват към другите и се отчуждават от самите себе си. Опитваме се да контролираме околните, но вместо това попадаме под тяхна власт. Грижата за другите представлява нездравословна връзка от типа родител-дете, която може да се формира между двама възрастни или между възрастен и дете.
Постоянно налаганата загриженост спрямо другите поражда гняв. Хората, които постоянно се грижат за другите, обикновено се проявяват като гневни родители, гневни приятели, гневни любовници. Често пъти те се превръщат в неудовлетворени, ядосани и объркани християни. А пък онези, на които помагаме, са - или с течение на времето стават - безпомощни, разгневени жертви. Проявяващите загриженост се превръщат в жертви.
Сигурно сте чували библейската притча за Мария и Марта. Докато Мария седяла и разговаряла с Иисус и учениците му, Марта шетала и готвела. Не след дълго Марта започнала да вдига врява и обвинила сестра си, че е мързелива. Тя се оплакала, че трябва да върши всичко сама, докато Мария си почива и се забавлява. Не ви ли звучи познато? Иисус обаче казал на Марта да замълчи. Мария знае кое е важно и добро, рекъл им Иисус. Тя е взела правилното решение.
Може би посланието на Христос е, че Мария е направила правилен избор, тъй като е по-важно човек да се наслаждава на общуването с другите, отколкото да чисти и готви. Според мен тук се съдържа и друго послание. Ние трябва да поемем отговорност за избора да вършим онова, което искаме, или - в противен случай - да си даваме сметка за гнева, който изпитваме. Може би Мария е взела правилното решение, тъй като е действала в съответствие със собствените си желания. Иисус е помогнал на много хора, но го е правил открито и прямо - без след това да се превръща в техен преследвач. Освен това, той ги е питал какво искат от него. Понякога ги е питал и защо искат точно това. Иисус е държал хората отговорни за собственото им поведение.
Смятам, че стремежът непрекъснато да се грижим за другите изопачава библейските послания за даването, любовта и помагането. Никъде в Библията не е казано, че трябва да направим нещо за някого, след което да му издерем очите. Никъде не е казано, че трябва да положим допълнителни усилия, за да помогнем на някого, след което да се нахвърлим злостно върху него. Грижата за околните и всеотдайността са положителни качества - нещо, което би било добре да правим, но някои съзависими тълкуват погрешно напътствието „да даваш, докато те заболи”. Ние продължаваме да даваме и много след като сме усетили болка - често пъти докато не започнем да се превиваме от болки. Хубаво е да предоставиш на другите нещо от себе си, но не сме длъжни да даваме всичко, което притежаваме. Съвсем нормално е да оставим нещо за себе си.
Убедена съм, че Бог желае да помагаме на хората и да споделяме с тях бремето, уменията и парите си. Убедена съм обаче, че той иска от нас, когато даваме, да го правим от позицията на хора с добро самочувствие. Мисля си, че проявите на добронамереност не са истински добронамерени, ако не сме в мир със себе си, ако не харесваме това, което правим, както и човека, за когото го правим. Смятам, че Бог е във всеки от нас и говори на всеки от нас. Ако онова, което вършим, определено не ни се нрави, по-добре е да не го вършим, независимо колко благородно ни изглежда. По същия начин не би трябвало да правим разни неща вместо другите, при положение, че те са длъжни и са в състояние да ги свършат сами. Хората около нас не са безпомощни. Ние също.
„Бог ни казва да сме готови да дадем живота си. Казва ни да даваме на ближните си - твърди преподобният Даниъл Джоуис, главен пастор на Триединната лутеранска църква в Стилуотър, Минесота. - Не мисля обаче, че той би искал хората да използват писанията, за да се държат по някакъв нездравословен начин.”
Да даваш, да вършиш нещо за другите и съвместно с тях - всичко това е част от здравословния живот и здравословните взаимоотношения. Но да се научиш кога да не даваш, кога да не отстъпваш и кога да не вършиш разни неща за другите също е част от здравословния живот и здравословните взаимоотношения. Не е правилно да полагаме грижи за хора, които ни използват, за да избегнат поемането на отговорност. Това е болезнено и за нас, и за тях. Разделителната линия между оказването на помощ и нараняването на другите, между благотворното отдаване и опустошителното себераздаване е съвсем тънка. Можем да се научим да правим тази разлика.