Жерар не й обърна внимание както обикновено. Двамата с Джени не се понасяха.
— Никол — каза той умоляващо. — Мислите ли, че може да се направи нещо и да не се вдига такава врява рано сутрин?
Никол бе твърде изтощена от готвене, чистене и грижите за толкова много хора, за да намери сили да му отговаря.
— Исках да ви кажа, че маншетите на люляковия ми жакет са се позамърсили. Дали ще успеете да го почистите? — Жерар протегна ръце и заразглежда ръкавите си. Жакетът му стигаше до коленете, пристегнат в талията с дебел черен шнур. Надолу полите на жакета се разтваряха като камбана върху тънките му бедра, напъхани в тесен панталон до коленете. Носеше копринени чорапи и пантофи от черен лак. Под жакета се подаваше жилетка от жълт сатен, избродирана на светлосини звезди, яката на бялата му копринена риза бе пристегната със зелена вратовръзка. Жерар бе направо шокиран — как така Никол да не знае какво означава зелената връзка.
— Това е белег, че принадлежа към френската аристокрация — обясни той. — Би трябвало поне в някои дребни неща да се отличава ме от простолюдието…
Силното блъскане на тавана накара Никол да остави тестото. Адел се бе събудила по-рано от обикновено.
— Остави, аз ще се кача при нея — каза Джени.
Никол се усмихна.
— Знаеш, че още не е свикнала с тебе.
— Пак ли ще крещи? — обади се Алекс страхливо.
— Не може ли ние да излезем навън? — попита бързо Манди.
— Не и не! Казах вече! Можете да излезете по-късно. — Никол взе един малък поднос, наля сладък ябълков сок в една чаша и тръгна нагоре.
— Добро утро, мила! — посрещна я майка й. — Изглеждаш ужасно днес! Да не си неразположена? — Адел говореше на френски, както обикновено.
В началото Никол се опита да говорят на английски, език, който Адел владееше отлично, но майка й отказа да отговаря на чуждия език.
— Само съм малко уморена, това е.
Адел я изгледа с присвити очи:
— О мила, онзи немски граф е виновен за всичко! Не биваше да танцуваш толкова много с него!
Нямаше никакъв смисъл да се опитва да възрази. Никол само кимна. Така е по-добре. В кратките мигове, когато майка й осъзнаваше действителността, започваше да крещи и веднага трябваше да й се даде успокоително, това бе единственият начин да я накарат да млъкне. Понякога Адел беше на границата между истерията и замечтаната унесеност. Тогава говореше за убийства и смърт, за времето в затвора, за приятелките си, които излизаха през вратата, за да не се върнат никога повече… За Никол тези минути на привидно спокойствие бяха най-мъчителни. Самата тя добре помнеше хората, за чиято екзекуция Адел говореше. Това бяха мили, жизнерадостни хора, които бяха познавали през целия си живот само лукс и красота. Като си помислеше за всички и тези изящни жени, поругани и обезглавени, Никол не можеше да се сдържи да не заплаче.
Чу мъжки глас на долния етаж и се стресна. «Уесли!» — помисли си радостно тя.
Майка й се облегна назад на възглавниците и затвори очи. Адел рядко напускаше леглото, но понякога изискваше дъщеря й да стои с часове при нея и да я слуша.
Изпълнена с чувство за вина, Никол побърза да се измъкне и слезе да посрещне Уесли. Не го бе виждала от онази ужасна коледна вечер. Имаше три месеца оттогава.
Той се бе задълбочил в разговор с Джени, когато Никол се появи на стълбата. Джени явно му обясняваше защо Жерар и Адел са се настанили при тях.
— Уесли! — възкликна Никол. — Толкова е хубаво, че те виждам! Той се обърна към нея с грейнало лице, но изведнъж помръкна:
— Господи, Никол! Изглеждаш ужасно! Отслабнала си най-малко десет кила! И като че не си спала цяла година!
— Ха така! Кажи й го! — насърчи го ядно Джени.
«Впрочем и двете не изглеждат добре!» — помисли си Уесли. Розите на Джениното лице бяха избледнели.
Зад Никол той видя дребен рус мъж, който гледаше с презрително извити устни към близнаците, клекнали на пода.
— Алекс! Манди! — подвикна радостно Уесли. — Какво ще кажете да си обуете зимните ботуши и да се облечете по-дебелко? Хайде, ще облечем топло Джени и Никол и излизаме да се поразходим!
— О, Уесли — започна Никол — аз няма да мога… Замесила съм тесто, а майка ми… — Тя рязко млъкна. — Впрочем, добре, ще дойда с удоволствие да се разходя с тебе! — Тя изтича отново горе, за да вземе новата си наметка. Клей й я беше поръчал, нали спечели облога на надбягванията у Бейкъсови.
Виненочервеният кармелот — смес от мохер и коприна, бе плътен и лъскав. Тя се загърна с наметката и я завърза на врата си. На качулката, увиснала на гърба й, се открояваше черна кожа от норка, с каквато бе подплатена цялата наметка.