Мъжът — или привидението — слезе от коня, взе няколко камъка от земята и ги хвърли по вълците. Извика «Изчезвайте!» и вълците бързо подвиха опашки и наистина изчезнаха.
Мъжът тръгна към Никол.
— Защо, по дяволите, не им извикахте просто да се махнат?!
Никол го погледна смаяно.
— Мислех, че са вълци — промълви тя.
— Вълци! — изсумтя той. — Глупости! Просто три помияра, които търсят нещо за ядене. Все едно. До гуша ми дойде от цялата тази история. Идвате с мене у дома.
Той се обърна и тръгна, като че беше най-естественото нещо на тоя свят тя да го последва. Никол нямаше сили да възрази. Наистина, нямаше капчица сила. Тя направи една крачка от дървото, на което се бе опряла, но краката й се подкосиха и тя се строполи на земята.
Четвърта глава
Клей едва успя да я прихване, за да не се удари зле. Този път той премълча забележката си за глупостта на жените, защото видя, че е загубила съзнание. Голите й ръце бяха мокри и вкочанени от студ. Той коленичи, подпря я на гърдите си, свали плаща си и я уви с него. Изненада се, че е толкова лека, като я вдигна и я понесе към коня си. Постави я на седлото, задържа я там и се метна и той.
Имаше доста път до плантацията.
Никол се посъвзе. Опитваше се да стои изправена, за да не се опира до него. Дори в изтощението си долавяше омразата му.
— Облегнете се. Починете си. Обещавам, че няма да ви ухапя.
— Не искам — прошепна тя. — Няма да ме ухапете, но ме ненавиждате… По-добре да ме бяхте оставили на вълците. Така щеше да е най-добре за всички ни.
— Казах ви, че не бяха вълци. А и не ви мразя. Щях ли да тръгна да ви търся, ако ви мразех? Хайде де, облегнете се най-сетне!
Ръцете, които я обгръщаха, бяха силни. Тя опря глава на гърдите му, доволна, че е близо до човешко същество. През съзнанието й отново преминаха събитията от последните часове. Намираше се в някаква река и плуваше сред стотици червени обувки. Уж обувки, но имаха очи и съскаха насреща й…
— Спокойно! Вие сте в безопасност. Нито обувки, нито вълци могат да ви сторят нещо. Аз съм при вас, а при мене сте на сигурно място.
Тя го чуваше в просъница и се отпусна. Почувства ръката му на рамото си. Той бавно разтриваше врата й, чувстваше се толкова добре!
Той дръпна рязко юздите и Никол отвори очи. Пред очите й, чак до небето, се издигаше голяма къща. Той скочи от коня и протегна ръце към нея. Поукрепнала малко от съня, Никол искаше да се държи достойно.
— Много ви благодаря, но не се нуждая от помощ! — Тя понечи да се смъкне от коня. Изтощеното й тяло доказа точно обратното и тя политна право в ръцете му. Клей се наведе и я вдигна на ръце.
— По-упорита сте от шест жени, взети заедно!
Тя затвори засрамено очи и се облегна отново на него. Чуваше ударите на сърцето му, равномерни и силни.
Той я остави на едно голямо кожено кресло, зави я с наметката и й наля чаша бренди.
— Искам сега да си лежите и да изпиете това. Чухте ли ме? Връщам се след няколко минути. Трябва да се погрижа за коня си. Само ако мръднете, ще ви сложа на коленете си и ще ви напердаша. Ясно ли е?
Тя кимна и той изчезна нанякъде. Не можеше да види как изглежда стаята — бе твърде тъмно, но й се стори, че се намира по всяка вероятност в библиотека, усети миризмата на кожа, тютюн и пергамент. Във всички случаи бе мъжка стая…
Никол се загледа в чашата с бренди и видя, че я е напълнил до горе. Усети топлината на първата глътка и отпи още веднъж. От два дни не беше яла, веднага я удари в главата. Когато Клейтън се върна, тя вече се усмихваше замаяна. Бе закрепила кристалната чаша между пръстите си и я полюшваше като камбанка.
— Всичкото — каза тя. — До капчица. — В говора й не се долавяше, че е пияна, но изговаряше думите някак тежко и важно.
Клей й взе чашата.
— Кога ядохте за последен път?
— Дни… Седмици. Години. Цяла вечност.
— Хубава работа! — промърмори той. — Сега е два часа през нощта. Хайде, елате да потърсим нещо за ядене.
Той се наведе и отново я взе на ръце.
— И кой ви ухапа? Червените обувки или вълците? — попита той подигравателно.
Тя потърка буза във врата му и се закиска.
— Ама кучета ли бяха наистина? А червените обувки защо ме преследваха всъщност.
— Кучета бяха. А за обувките — бе просто сън. Бълнувахте. Сега кротувайте, ако не искате да разбудим цялата къща.
Усещаше се толкова лека и щастлива, гушна се до него и обхвана врата му с ръце. Устните й се долепиха до ухото му и тя прошепна съзаклятнически: