Когато бяха вече на самия ръб на склона, над ширналите се памучни полета, Никол не издържа. Тя се хвана с две ръце за главата и ахна на глас:
— Като едно голямо село!
Джени се усмихна самодоволно.
— Точно така си е! За нас главният път си остава реката. — Тя посочи в далечината. — Клейтън достави една голяма шалупа, като същински кораб е, може да има цели двадесет стъпки дължина. На север оттук има градове, също както в Англия, но по реката всеки плантатор си е сам господар! А още не си видяла всичко. Видя млекарницата, имаме си и гълъбарник, и птичарник. Половината от хората са по полето, стотина и повече души. Ето го там и Клей! — Джени посочи към един ездач с голяма сламена шапка, яхнал едър черен кон. — От зори е навън…
Джени хвърли кос поглед към Никол — негласна подкана да разкаже малко повече за събитията през изтеклата нощ. И да искаше, Никол не можеше да удовлетвори любопитството й, защото сама не си спомняше нищичко.
— Каква е твоята работа в плантацията?
— Грижа се преди всичко за тъкачницата. Маги държи кухнята и килерите, аз отговарям за бояджийницата, тъкачницата и за предачите. Колко плат трябва само! И какви ли не покривки, завивки, платно и сукно за дрехи на работниците, та дори и плат за цедене на сиренето.
Никол се обърна назад към господарската къща. Красотата на тази постройка се криеше в нейните изчистени, класически линии. Не беше много голяма, не повече от двадесетина метра дълга, на два стажа, но многобройните прозорци и врати я правеха да изглежда стройна и елегантна. Чистата архитектурна линия се нарушаваше само от онази малка осмоъгълна веранда.
— Искаш ли да поразгледаш още малко? — попита Джени.
— О, да! Къщата! Всъщност тази сутрин видях само една стая. Навсякъде ли е така разкошно наредено?
Майката на Клей поръча всичко специално за къщата. Разбира се, беше отдавна, преди войната още. — Джени зави по една тясна алея между живия плет. — Но по-добре е да ти го кажа отсега: през последните години Клей доста занемари къщата. Отвън я поддържа в отличен вид, но твърди, че не можел да отдели повече хора за домашна работа. На него му е все едно какво яде и в какво спи. Половината от времето си прекарва на полето, понякога остава и да нощува там под някое дърво, вместо да се прибере вкъщи.
Стигнаха до къщата и Джени се извини, че трябва да наглежда становете.
Никол бе доволна, че ще може да разгледа всичко на спокойствие. Партерът се състоеше от четири големи стаи и два хола. Централният хол се използваше като гостна и бе наистина величествен с широкото, застлано с килими стълбище, което се виеше нагоре. Тесен коридор свързваше голямата трапезария и салона за закуска.
Към градината гледаха утринната гостна и всекидневната, докато библиотеката и трапезарията бяха към реката.
След като обиколи макар и набързо всички стаи, Никол бе обзета от огромно уважение към жената, която бе подреждала този дом. Всичко бе семпло и изискано, въпреки че всяка една вещ от мебелировката бе истинско произведение на изкуството. Библиотеката бе безспорно мъжката стая — с тъмнете етажерки от орех, с кожените подвързии на книгите, с мрачната ламперия. По-голямата част от тази стая бе заета от тежко писалище, също от орехово дърво. Пред камината бяха поставени две широки кресла, тапицирани с червена кожа.
Трапезарията бе издържана в стил Чипъндейл — стените бяха тапицирани с ръчно рисувана китайска коприна, цялата в нежни треви и птици.
Ала салонът бе истинска наслада за очите. Цялата южна стена бе в прозорци и помещението грееше в ослепителна светлина. Завесите бяха от кадифе в два цвята розово, със същия плат бяха тапицирани и трите големи кресла. Пред мраморната камина вдясно имаше кушетка, тапицирана с атлаз на зелени и розови райета. Тапетите на стените бяха в нежнорозово, само към тавана имаше и ивици от по-тъмнорозово, което хармонираше чудесно с изящното малко писалище от розово дърво в ъгъла. Но най-много й допадна утринната гостна. Всичко тук бе в бяло и жълто. Белите памучни завеси бяха избродирани с мънички пъпки от жълта роза, целите стени бяха бели, тапицерията на мебелите — на бели и жълти райета. Тъмнееше само трикракият спинет от черешово дърво, който се отразяваше в огледалото, поставено между два позлатени свещника. Но всичко бе потънало в прах. Такава красива гостна, а сякаш никой не бе влизал тук с години. Полировката на мебелите бе потъмняла и мъртва, да не говорим за паяжините, обвили и завеси, и килими. Как може да се остави такава красота да загива…