Никол се върна в хола и погледна нагоре към витото стълбище. Искаше и се да разучи цялата къща, но нямаше сили да гледа повече прахоляк и запуснатост. Хвърли бегъл поглед към красивите поли на роклята си и се запъти бързо по тесния коридор към кухнята. Все ще се намери някоя престилка на Маги, а също и метли, четки и ведра. Ще почисти. Спомни си за думите на Джени, че Клей почти не обръщал внимание какво яде. В млекарницата бе съгледала нещо, явно неизползвано от години — тясно каче с бъркалка за сладолед. Ако Маги отпусне малко сметана и яйца, все ще се намери някое хлапе да повърти ръчката.
Бе твърде късно, когато Никол се качи да се преоблече за вечеря. Премени се в рокля от сапфиреносиня коприна, с дълги тесни ръкави и дълбоко изрязано деколте. «Май че прекалено дълбоко!» — помисли си тя, докато се оглеждаше в огледалото. Направи няколко напразни опита да попридърпа корсажа по-нагоре и се усмихна — поне тая вечер господин Армстронг ще забележи, че е жена, а не само някакво същество, покрито с рани, мехури и мръсотия.
На вратата се почука и тя подскочи. Един мъжки глас — несъмнено гласът на Клей, попита през затворената врата:
— Мога ли да говоря с вас в библиотеката?
Никол чу стъпките му да се отдалечават надолу по стъпалата. Изпитваше странна нервност при мисълта, че това ще е тяхната първа предварително уговорена среща. Тя изпъна рамене — спомни си думите на мажа си, че една дама трябва винаги да гледа опасността право в очите, защото и за една жена куражът е не по-малко важен, отколкото за един мъж. Въоръжена с тази мисъл, тя се спусна по стъпалата.
Вратата на библиотеката бе отворена. Цялото помещение бе потопено в червеникавата светлина на залеза. Клейтън седеше зад писалището, пред себе си държеше разтворена книга.
— Добър вечер, сър! — поздрави Никол спокойно.
Той я изгледа продължително, преди да остави настрана книгата, но не стана.
— Седнете, моля. Мисля, че трябва да поговорим за създалата се ситуация. Мога ли да ви предложа нещо за пиене преди вечеря? Малко сухо шери?
— Не, много ви благодаря. Боя се, че не понасям алкохол в какъвто и да било вид.
Никол придърпа леко едно от червените кожени кресла по-близо до бюрото. Кой знае защо, при тези нейни думи Клей вдигна високо вежди.
Сега, в светлината на последните слънчеви лъчи, тя може да го разгледа по-добре, отколкото пред огнището. Сериозно лице, може би прекалено строго стиснати устни… Дълбоката бръчка между веждите придаваше на очите му почти тъжно изражение.
Клей си наля чаша шери.
— Говорите английски почти без акцент.
— Благодаря ви. Признавам, че трябваше доста да се упражнявам, докато го постигна. Но много често се улавям, че все още мисля на майчиния си език и след това си превеждам мисълта на английски.
— А понякога забравяте да преведете, така ли?
Тя го погледна смутено.
— Да, наистина е така. Когато съм много изморена или ядосана, обръщам на френски.
Той седна зад писалището, отвори някаква кожена папка и извади няколко листа.
— Мисля, че трябва първо да решим някои делови въпроси. След като Джени ми разказа как стоят нещата и как сте се озовали на кораба, изпратих човек при наш семеен приятел, адвокат, и го информирах за тази необикновена история. Помолих го за консултация.
Никол кимна. Явно, той бе чакал само да се прибере вкъщи, за да предприеме стъпки за анулиране на брака.
— Днес получих отговора. Но преди да ви информирам за съдържанието, искам да ви задам няколко въпроса. Колко души присъстваха на бракосъчетанието?
— Капитанът, който извърши церемонията, първият помощник, който ви представляваше, и докторът като свидетел. Трима.
— А какъв е този втори свидетел? До подписа на доктора има още един подпис.
— В каютата бяхме само четирима.
Клейтън кимна. Несъмнено, подписът бе фалшифициран или прибавен по-късно. Още едно нарушение към многото други при тази венчавка.
— А този… Франк, който ви заплаши? В присъствието на доктора ли го направи?
Никол се почуди откъде ли знае той името на първия помощник и че именно той я е заплашвал.
— Да, всичко това стана само за няколко минути в каютата на капитана.
Клей стана, прекоси помещението и седна в креслото срещу нея. Беше все още в работните си дрехи — с груби, тъмни панталони, високи ботуши, бяла ленена риза с разкопчана яка. Той протегна дългите си крака чак до нейното кресло и каза:
— Точно от това се страхувах… — Държеше чашата си срещу светлината и я въртеше между пръстите си. После вдигна поглед и го спря върху синята коприна на деколтето й.