Никол изтръпна заради Клей. Външно той не реагира, но тя усети как цялото му тяло се напрегна. Навън се чу изсвирване на сирена.
— Това е Хорас! — Елън отново се обърна към Никол. — Сега ще вървя, че ме чака в лодката. Но трябва да се видим! Имам да ви разказвам толкова неща! Клейтън има цял списък недостатъци, в това число и недружелюбния му нрав, но съм убедена, че сега вече всичко ще се промени! — Тя се озърна неволно. — Бет би се радвала да види отново тази къща събудена за живот. Е, хайде, дечица! Дайте по една целувка на леля Елън!
Звукът на сирената се разнесе повторно и Елън хукна към вратата, прекоси моравата и изчезна по пътечката към кея.
След нея в салона стана изведнъж невероятно тихо. Никол погледна останалите трима, които продължаваха да гледат към вратата, където само до преди малко бе стояла огромната им приятелка.
— Елате! — протегна тя ръка на близнаците. — Може да не съм Елън, но мисля, че и аз бих могла да направя нещичко за вас. Яли ли сте някога сладолед?
Децата хванаха плахо ръцете й и тръгнаха с нея към масата. Никол изтича до ледника и след няколко минути се върна с две изпотени глинени гърнета, които бе хванала с кърпа, за да предпази ръцете си от леда. Тя насипа сладолед в чашките им и още след първата лъжичка децата я гледаха вече с благоговение.
— Мисля, че ги пленихте завинаги — каза Клей и посегна към своя сладолед, който за възрастните Никол бе гарнирала с пияни вишни.
Часове по-късно, когато близнаците отдавна си бяха легнали, Никол се сети, че тя и Клей не са хапнали нищо за вечеря. Слезе по стълбите и завари Клей в хола с поднос в ръце.
— Лично аз бих хапнал нещо. Ще благоволите ли да разделите с мен скромната ми вечеря?
Отидоха в библиотеката, а набързо приготвената храна се услади страшно на Никол, въпреки че бе уморена. Клей си бе направил сандвичи с пушени миди, дижонска горчица и бял хляб.
— Тези дечица… — попита Никол между два залъка. — Кои са?
— Децата на брат ми.
— Децата на Джеймс и на Бет, за които спомена мисис Бейкъс?
— Да. — Този кратък отговор бе едва ли не нелюбезен.
— Ще ми разкажете ли за тях?
— На седем години са. Имената им вече чухте.
— Не, имам предвид за брат ви и за снаха ви. Спомням си, Бианка спомена, че били загинали, докато вие сте бил в Англия.
Клей седеше в едно от червените кожени кресла, вдигнал краката си на ръба на писалището. Отпи голяма глътка бира. Никол имаше чувството, че се бори със самия себе си.
— Лодката на брат ми се преобърнала. И двамата се удавили.
Никол отлично знаеше какво значи да загубиш близки хора.
— Разбирам ви — каза тя тихо.
Клей рязко стана и за малко не преобърна креслото.
— Не можете да го разберете. Никой не може! — И той излезе от библиотеката.
Никол остана като зашеметена от острата му реакция. Спомни си какво бе разказвала Бианка. Как Клей изобщо не изглеждал съкрушен от смъртта на брат си, как веднага се хвърлил да се годява, сякаш нищо не се е случило… Но Никол бе видяла с очите си как реагира той само при споменаване имената на двамата си близки.
Тя стана и започна да прибира празните чинии, но после се отказа. Денят бе дълъг и напрегнат, чувстваше се ужасно изморена. Излезе от прашната библиотека и се прибра в стаята, която Клей й бе предоставил. Трябваха й само няколко секунди, за да смъкне роклята и да скочи в леглото. Още не сложила глава на възглавницата, тя вече спеше.
Ранните слънчеви лъчи и светлото очарование на стаята я накараха да се събуди отново с усмивка на уста. Може би тази стая е принадлежала на Бет… Докато отиваше към гардероба, изведнъж се сети, че тази стая навярно много скоро ще принадлежи на Бианка. Не й се искаше да е така и бързо прогони мисълта от главата си.
Докато ровеше из гардероба, чу гласове пред вратата. Вчера не бе имала време да разгледа стаите на горния етаж. Знаеше, че едната врата на стаята е към коридора, другата навярно е към стаята на близнаците. Все още усмихната, тя отвори междинната врата и се озова пред един полуоблечен Клей!
— Добро утро! — каза той, правейки се, че изобщо не забелязва изчервяването й.
— Съжалявам, не знаех! Мислех, че близнаците… Той посегна към ризата си.
— Желаете ли чаша кафе? — Той кимна към каната на масата. — Бих ви предложил чай, но ние, американците, вече не пием толкова много чай, както е било едно време.
Безкрайно смутена от нахлуването си, Никол се запъти колебливо към каната с кафе. Типично мъжка стая. Стените бяха с дървена ламперия, леглото невероятно голямо — заемаше едва ли не цялата стая. По столовете и масата бяха нахвърляни дрехи, мебелите почти не се виждаха от тях. До каната с кафе имаше две чашки — нямаше защо да пита за тях Клей, Маги явно бе сметнала за съвсем естествено двамата да пият заедно кафето си. Никол си наля и се обърна към него. Вече седеше със закопчана риза на ръба на леглото и обуваше ботуша си.