— Много благодаря! — каза той, взе чашката от ръцете й и погледна след нея, докато отиваше за втората чаша. — Вече не се страхувате от мен, нали?
— Разбира се, че не — отвърна Никол любезно, гледайки в чашката, която пълнеше, без да вдигне очи към него. — Никога не съм изпитвала страх от вас.
— О, бях останал с впечатление, че се боите… Харесва ми как сте сресала косата си. С какво сте облечена? Не е лошо.
Никол се обърна и го погледна с грейнало в усмивка лице. Косата й бе пусната свободно и падаше чак до кръста.
— Нощница — каза тя, почти доволна, че не бе успяла да наметне пеньоара си. Затворената чак до врата горна част беше от кремава брюкселска дантела, без ръкави, но надолу нощницата бе от тънка, твърде прозрачна коприна.
— Закъснявам тази сутрин! Ето — той й подаде властно чашата си. Тя я взе, все още усмихната, но не помръдна от мястото си, докато той обуваше и другия си ботуш.
— Откъде ви е този белег на окото?
Той искаше да каже нещо, но замълча. В очите му проблеснаха искрици, чертите му бяха някак омекнали, съвсем не приличаше на мрачния недостъпен мъж.
— От байонет. Раниха ме по време на революцията.
— Имам чувството, че ми се подигравате.
Той стана и се надвеси над нея.
— Никога не бих си позволил да се подигравам с една красива жена, застанала до леглото ми само по риза! — Той закачливо погали с пръст горната й устна. — А сега оставете това чупливо нещо на мястото му — той посочи с кимване чашката, която тя все още стискаше н ръка. — И напуснете стаята ми!
Никол се подчини с усмивка, но се поспря с ръка на дръжката на вратата, която съединяваше спалните им.
— Никол?
— Да?
— Трябва да поработя известно време, а след това, някъде към девет, да хапнем в кухнята.
Тя само кимна, без да се обръща, отиде в стаята си и затвори тихичко вратата след себе си. Чак сега се облегна на вратата и се отпусна. Той я бе повикал на малко име! Беше казал, че е красива. Стана й смешно, че се държи глупаво, като ученичка. Облече една простичка рокля от дебел памучен плат и бързо слезе на долния етаж.
Най-напред потърси близнаците. Очакваше, че още спят в стаята си, но легълцата им бяха празни. Попита някои от прислужниците, които срещна, къде са децата, но всеки само вдигаше рамене.
В седем и половина тя отиде в кухнята, забърка тесто за палачинки и го остави да престои, за да се смесят добре млякото и брашното. Продължи да търси близнаците — мина може би час — и се върна и кухнята без всякакъв резултат. Започна да пържи палачинките, докато Маги белеше праскови и ги режеше на кръгчета. Бяха толкова зрели и сочни, че просто се разпадаха в ръцете й. Никол поля прасковите обилно с бадемов ликьор, напълни палачинките с плодовете, а отгоре ги гарнира с малко мед и разбита сметана.
Щом Клей се появи, Маги и трите помощнички моментално се изнизаха — оказа се, че неочаквано имат да вършат милион други неща.
Никол сложи подноса с палачинките пред него. Не бе успял да глътне първата хапка, когато тя отново зададе въпроса, който бе задала най-малко двадесет пъти от сутринта:
— Къде са близнаците?
Клейтън само вдигна рамене и продължи да дъвче спокойно. Това вече я ядоса. Тя вдигна гневно вилицата с ръка и повиши тон:
— Клейтън Армстронг! Ако искате да кажете, че изобщо не знаете къде са, аз ще… Аз ще…
Той вдигна очи, пресегна се и й взе вилицата.
— Някъде наблизо ще да са — каза той с пълна уста. — Обикновено се връщат, щом огладнеят.
— Искате да кажете, че никой не ги контролира? Позволявате им да скитат свободно наоколо? Ами ако се случи нещо? Ако се наранят? Никой няма да знае къде са.
— Зная повечето от скривалищата им. Какво е това всъщност? Не съм го ял досега. Вие ли го направихте?
— Да — отвърна тя нетърпеливо. — А на училище ходят ли?
Клей се бе съсредоточил изцяло в чинията с палачинките пред себе си и не си направи труда да отговори.
Никол прошепна нещо на френски, издърпа чинията изпод носа на Клен и я задържа над кофата с отпадъци за свинете.
— Искам да ме чуете и да ми отговорете! Няма да позволя да ми се измъкнете без отговор.