Клейтън скочи, заобиколи масата, прихвана с ръка талията й и я притисна силно към себе си, както беше с гръб към него. След това взе чинията с палачинките и я постави отново на масата.
— Никога не взимайте чинията на мъж, когато яде! — изръмжа той шеговито, но не я пусна. Поохлаби хватката си чак когато усети, че тя се отпусна немощно в ръцете му, останала без дъх.
— Никол! — Тон я завъртя в кръг около себе си. — Не исках да ви причиня болка! — Завъртя я отново, вслушвайки се в дишането й внимателно, докато констатира, че се е възстановило.
Тя се облегна на гърдите му с надежда, че никога няма да я пусне. Той я сложи на един стол и го премести по-удобно към масата.
— Сигурно и вие сте гладна. Ето, изяжте това! — Клей постави две палачинки в една чиния пред нея, като бързо придърпа и своята чиния към себе си. Никол изпъшка. Той я погледна подигравателно, сякаш бе прочел мислите й.
След закуската Клей покани Никол да тръгне с него. Спря в сянката на един кедър при пристройките за прислугата и се обърна към възрастен мъж, който дялкаше някаква резба.
— Джонатан, къде са близнетата?
— В стария орех до дома на надзирателя.
Клейтън кимна, тръгнаха заедно с Никол, тя не се отделяше от него.
— Това ли е новата господарка? — попита Джонатан.
— Тя е. — В гласа на Клей звънна весела нотка.
Джонатан се ухили и показа беззъбите си венци.
— Аз пък какво си представлявах, че ще се оженете за руса, дето ще е малко по-височка и по-дебелка от тази!..
Ръката на Клей стегна като в менгеме лакътя на Никол. Той се извърна рязко, отдалечавайки се от стария човек, но смехът на Джонатан остана дълго в ушите им. Един въпрос пареше на устните на Никол, но тя не намери кураж да го зададе.
Близнаците действително щурееха в короната на старото дърво. Никол ги помоли да слязат, искала да им каже нещо. Но децата само се кискаха и се катереха още по-нагоре.
Никол се обърна към Клей:
— Ако вие им кажете, може да ви послушат.
— На мене не са ми притрябвали — вдигна той рамене. — Имам си работа.
Никол го изгледа укоризнено и отново започна да моли децата да слязат. Те изобщо не й обърнаха внимание, само се смееха отгоре. Но Никол знаеше, че за авторитет трябва да спечели тази битка, иначе децата никога нямаше да я послушат за каквото и да било.
— Какво бихте направили вие? — обърна се тя отново към Клейтън.
— И мене щяха да ме послушат точно толкова, колкото и вас. — Той погледна нагоре съзаклятннчески. — Ако бях аз, щях да се кача при тях.
Смехът на близнаците бе истинско предизвикателство, но Никол бе сигурна, че Клей се шегува с нея. Нито за миг не се съмняваше, че него децата биха послушали.
Тя запретна полата и събу обувките си.
— Ще бъдете ли така любезен да ми помогнете да се хвана за този клон? — попита тя.
Очите на Клей светнаха.
— С удоволствие! — И той сви ръце като стреме.
Никол бе сигурна, че би могъл направо да я повдигне до първия клон, но той явно не си даваше много труд. Имаше обаче нещо, което и тримата от фамилия Армстронг не знаеха: Никол бе добра катерачка — колко пъти се бе упражнявала на старата ябълка в чифлика зад замъка, с вързани очи можеше да се изкатери. Тя се изтегли на най-долния клон, стъпи на следващия и чак сега видя, че от другата страна на дървото е подпряна стълба! Погледна към Клей надолу. Той следеше всяко нейно движение, сложил ръце на кръста си, широко разкрачен — забавляваше се с удоволствие.
Последва луда гонитба из короната на дървото. Никол бе вдигнала полата си над коленете, виждаха се голите й крака. Най-напред хвана Алекс и го подаде долу на Клей. Добре поне, че се съгласи да поеме децата!
Манди пропълзя на един тъничък клон, продължавайки да се смее. Никол също се засмя и я последва. Клонът пропука.
— Ама ти си много тежка! — извика Манди. След това погледна надолу и нареди властно: — Чичо Клей, дръж ме! — Разсмя се звънко и скочи в разтворените ръце на чичо си.
Никол разбра твърде късно, че клонът наистина е твърде тънък за нейната тежест. Чу го как изпращя.
— Скачай!
Без изобщо да се замисля, Никол скочи от клона и се намери в ръцете на Клейтън.
— Ти я спаси, чичо Клей! Ти я спаси! — извика възторжено Алекс.
Никол, която бе по-изплашена, отколкото искаше да признае, погледна подозрително Клей. Беше се ухилил до уши. Не го беше виждала да се смее така и отвърна на усмивката му с блеснали от радост очи.
— Хайде пак! Искам пак! — Манди се втурна към стълбата.
— Не! Сега вече край! — каза Клей. — Тя ви хвана и вече сте взети в плен! Ще правите каквото госпожица Никол каже. И само да съм чул да се оплаче нещо от вас… — Той ги изгледа с присвити очи и те побързаха да изчезнат.