Клейтън я изгледа с толкова странен поглед, че тя не можа да разбере какво става зад свъсеното му чело. Като че ли чак сега, за първи път я виждаше ясно, без никаква заблуда.
— Можете да си мислите каквото искате за мен, но нямах намерение да ви обидя — каза Клей тихо. — Вие сте невероятна жена! Вие превърнахте една непоносима ситуация в истински благослов за всички, които ви заобикалят, не само за себе си. Всички ние, и най-много аз, направо злоупотребявахме с вас. Трябваше да ми кажете по-рано, че се чувствате нещастна тук.
— Тук; аз не съм… — започна тя, но не можа да довърши изречението, сълзите я задавиха. Малко оставаше да сплете ръце около врата му и да заяви, че остава при него, все едно при какви условия.
— Трябва да се връщаме вкъщи, не мислите ли? Дайте ми малко време да размисля. Може да измисля нещо, което да е най-подходящо за вас.
Тя тръгна като замаяна надолу по пътеката.
Седма глава
Клейтън се раздели с нея пред конюшните. Никол сама не разбра как успя да се добере до вкъщи. Стараеше се да върви с вдигната глава, вперила очи в една точка — вратата на къщата.
Като насън затвори вратата на спалнята си и сълзите бликнаха от очите й. През годините, когато трябваше да се крие от преследвачите си, се бе научила да плаче, без да издаде звук дори. Тя се хвърли на леглото и риданията разтърсиха тялото й.
Всичко, всичко което каза, беше погрешно! А сега той говори за «най-подходящо» решение!.. Ще я отпрати, и то много скоро! И толкоз! А ако дойде Бианка, би ли могла Никол да понесе мисълта, че той я докосва, че я целува?! Къде ще се дене нощем, когато Бианка и Клей се приберат в стаята си?
И Джени, и Маги се изредиха да чукат на вратата и да питат да не е болна. Никол се спасяваше с отговора, че се е простудила и не иска да зарази някого. От плач така беше подпухнала, че гласът й наистина звучеше, сякаш има хрема. По-късно следобед тя чу дори близнаците да се суетят и да си шепнат пред вратата й, но не посмяха да се обадят.
Най-сетне Никол вдигна глава и реши, че прекалява със самосъжаленията. Изми лицето си и се разсъблече. В коридора се чуха стъпките на Клей и тя затаи дъх. Няма сили да застане сега пред него! Знае си, че той ще прочете всичко в очите й…
По-късно. По-късно може да го помоли да й позволи да остане близо до него… Да му лъска обувките, ако не й намери друга работа…
Тя свали ризата си и облече нощницата с дантелата, същата, която Клей толкова бе харесал. Нямаше представа колко е часът, но чувстваше, че няма сили, искаше да си легне. Навън започваше буря. Никол долови първия далечен тътен на гръмотевицата и затвори очи. Не сега! Няма да мисли сега за дядо си! Не точно сега…
Пред нея оживя отново споменът за онази ужасна нощ. Дъждът плющеше по прозорците на воденицата, светкавиците осветяваха всичко като ден, по-ясно от ден… Именно светкавицата освети лицето на дядо й, опряно на прозореца.
Никол изпищя и седна в леглото, стиснала с ръце ушите си. Не чу как вратата се отвори и Клей пристъпи до леглото й.
— Спокойно! Няма страшно! Успокой се! Ти си на сигурно място… — говореше той, взе я в прегръдките си.
Държеше я като дете и тя скри лице в голото му рамо. Той я залюля в ръцете си, погали косата й.
— Разкажи ми! Хайде! Какво сънува? Кажи…
Тя клатеше глава, вкопчена отчаяно в рамото му. Беше се разбудила напълно, но знаеше, че този сън никога няма да изчезне. Ще я спохожда винаги, цял живот. Навън отново блесна светкавица. Никол цялата се сви и се притисна още по-силно към Клей.
— Мисля, че е време да поговорим най-сетне! — каза той. Вдигна я от леглото, зави раменете й с меката покривка и я отнесе в спалнята си. Настани я в едно кресло и побърза да й налее малко подсладено шери. Знаеше, че от пикника им досега тя нищичко не е хапнала и се надяваше, че от алкохола веднага ще я отпусне.
Забеляза, че тя се поотпусна, взе празната чаша от ръката й, напълни я отново и я постави на масичката до креслото й. Той също си наля шери. След това вдигна Никол от креслото, седна на мястото й и я сложи на скута си, като отново я зави със завивката. Навън бурята вилнееше с пълна сила, чувстваха се като двама корабокрушенци, добрали се до спасителен остров.
— Защо напуснахте Франция? Какво се случи в мелницата?
Тя скри лице в рамото му и само поклати глава.
— Недейте! — прошепна глухо тя.
— Добре. Разкажи ми тогава за по-добрите времена! Винаги ли си живяла с дядо си?