Шерито я стопли, отпусна я. Никол се усмихна унесено.
— Къщата беше много красива… Къщата на моя дядо. А после стана на баща ми… Но все едно, за всички ни имаше достатъчно място. Цялата беше в бяло и розово… къщата. А в моята спалня имаше ангелчета на тавана. Ангели… Падаха от един голям облак. Щом се събудех, разтварях ръце, за да ги хвана.
— И ти живееше там с родителите си?
— Дядо живееше в източното крило, аз и родителите ми бяхме в главната сграда. А в западното крило не живееше никой, то трябваше да бъде свободно за краля…
— Естествено — каза Клей. — И какво стана с твоите родители?
Никол мълчеше. По страните й се стичаха сълзи. Клей поднесе чашата до устните й и я накара да отпие още малко шери.
— Разкажи ми! Хайде! — подкани я той.
— Дядо се върна от двореца и разказа, че в Париж хората не се чувствали сигурни. Татко каза, че е най-добре да идем в Англия, докато простолюдието се успокои. Но дядо… той каза… Той каза, че нашето семейство е живяло векове в този замък и никъде няма да върви. Защото никой няма да се осмели да посегне на един Куртален… Така беше. Ние му повярвахме. Дядо ми беше толкова голям, толкова силен!.. Дядо ми… Само като чуеш гласа му и вече престава да те е страх. — Никол млъкна.
— А родителите ти?
— Те бяха отишли да гостуват у приятели. Щяха да си дойдат чак късно вечерта. Не знаех, че са си дошли по-рано, нещо роклята на майка ми се разпрала… На майка ми… — Никол се разрида горчиво.
Клейтън я притисна здраво към гърдите си.
— Хайде, не се сдържай! Разкажи ми!..
— Дядо ми си дойде, криеше се в сенките на живия плет и притича към конюшните. Целите му дрехи бяха в сажди, носеше само една дървена касетка под мишница. Хвана ме за ръка и ме придърпа вътре в обора, извади сеното от един дълъг сандък и ме набута вътре, след това влезе и той и затвори капака над главите ни. И тогава чухме виковете им… Конете зацвилиха, като подушиха огъня. Исках да ида при конете, но дядо не ми позволи…
— И какво стана, когато тълпата си отиде?
— Дядо отвори сандъка и изпълзяхме навън. Беше тъмно… По-точно, трябваше да е тъмно, но къщата гореше като факел и беше светло като ден. Дядо ме дърпаше и не ми позволяваше да се обръщам назад. Вървяхме цяла нощ и целия следващ ден. Чак на залез той отвори касетката. Вътре имаше документи и една смарагдова гривна, мамината гривна…
Никол въздъхна, като си спомни как бяха продавали камъните, за да помагат на мелничарите. Последните два смарагда бе продала, за да стане съдружничка в магазина на братовчедка си.
— …Все още не разбирах какво става. Бях наивно, закриляно дете. Но дядо каза, че е време да порасна и да науча истината. Дядо каза, че онези хора искат да ни убият, защото живеем в голяма и красива къща. Той… той каза, че трябва да внимаваме никой да не разбере кои сме. И тогава извади от касетката всичките документи и ги закопа. Но каза да помня коя съм, да зная, че Курталеновци водят потеклото си от крале и кралици…
— И тогава отидохте в мелницата, така ли?
— Тогава — каза Никол тихо, като че нямаше сили да говори повече.
Клей я накара да пийне още малко. Чувстваше, че е непочтено от негова страна да я кара да пие, но знаеше, че това е единственият начин да разбере истината. Отдавна се досещаше, че тя крие нещо от него. Днес следобед, когато я попита за семейството й, долови ужас в очите й.
Той отмести косите от челото й. Къдриците бяха мокри от пот. Бе толкова нежна, а мъкнеше такова тежко бреме! Едва днес, когато избухна, Клей разбра колко е права! Откакто бе дошла в Америка, никога не я бе погледнал, без да изпита съжаление, че не вижда срещу себе си Бианка с нейните руси коси.
Той взе от ръката й празната чаша.
— Защо напусна Франция и къщата на онзи мелничар?
— О, те всички бяха много мили… — Сега акцентът й се долавяше много по-силно. Изговаряше някои думи по-скоро с гърлото, отколкото с устните си. Като че всяка сричка, която изричаше, бе потопена в сметана… — Дядо каза, че трябва да изуча някакъв занаят… Каза, че човек може да се прехранва и като мелничар. Нашият хазяин заяви, че едно момиче нищо не може да разбира от воденични камъни и от жито, но дядо ми само се смееше… — Никол млъкна и се усмихна. — Аз мога да разработя вашата воденица. Мога да ви печеля пари с нея.
— Никол — каза той меко, но настойчиво — защо напусна къщата на мелничаря? Защо бурята толкова те плаши?
Тя зарея поглед в прозорците. Дъждът се лееше по стъклата. Гласът й прозвуча съвсем тихо.
— Много пъти ни предупреждаваха. Воденичарят се върна набързо от града, преди да е разпродал брашното. Били дошли някакви подстрекатели от Париж. А за нас с дядо ми знаеха много хора. Дядо ми е потомствен аристократ. Все казваше, че за него е късно да се променя… Знаете ли, онова, което никой не можеше да разбере у моя дядо, бе, че той се отнасяше еднакво към всички, както към краля, така и към момчето от конюшните. Казваше, че след смъртта на Людовик XIV на френския престол не е имало истински мъже…