— Никол! — Клей докосна косите й. Тя рязко се отдръпна.
— Не ме докосвай! Ти достатъчно дълго си игра с чувствата ми. Знаеш, че те обичам и се възползва от слабостта ми. Моля те, не ме наранявай повече! Моля те!
Той се отдръпна като ударен.
— Не съм имал намерение да те наскърбя. Повярвай ми! Кажи какво искаш от мене. Всичко, което имам, е и твое.
«Онова, което искам, е твоето сърце!» — поиска да изкрещи тя в лицето му, но каза само с равен глас:
— Мелницата. Жътвата е пред прага ни. Искам да възстановя мелницата, да заработи до няколко седмици. Къщата до нея е в добро състояние. Мога да живея там.
Клей отвори уста да възрази, но усети, че е безсмислено и отстъпи крачка назад, нахлупи шапката си и тръгна към вратата.
— Твоя е. Ще се погрижа да я препишат на твое име. Ще придам към тебе и прислуга — двама мъже и една жена. Да ти помагат.
Той бързо излезе от стаята.
Никол имаше чувството, че едва се държи на краката си. Отпусна се тежко в едно кресло.
След една нощ, пълна с любов, бе последвал ден, пълен с ужас.
Осма глава
Реши да не губи повече време в подреждане на къщата. Боеше се, че може да промени решението си. Качи се на лодката и загреба сама през реката към мелницата.
Стоеше на височинката и гледаше дървения улей, който прихващаше водата на един от бързеите и я отвеждаше към воденичното колело. Постройката бе тясна и висока, с каменни основи и тухлени зидове, покрита с каменни плочи. По цялата предна стена минаваше веранда. Воденичното колело бе високо — стигаше чак до втория етаж.
Никол влезе в мелницата и изкачи тесните стълби към горния етаж. Две врати извеждаха на верандата с изглед към воденичното колело. Доколкото можеше да прецени отдалече, кофите за вода бяха в добро състояние. Може би са ръждясали само онези части от тях, които се намираха сега под водата.
Огромните воденични камъни вътре в тъмния приземен етаж имаха диаметър най-малко пет стъпки, с повече от две педи дебелина. Никол прокара длан по тях. Бяха от кварц — веднага се виждаше по грапавата им зърнеста повърхност — от порьозен сладководен кварц, идващ от Франция, най-добрият материал за воденични камъни. Клейтън й бе разказал, че са били докарани като баласт в кила на един от корабите, плаващи за Америка, а след това ги бяха донесли с лодки до плантацията нагоре по реката. Камъните имаха дълбоки жлебове и издатини помежду им, които излизаха от центъра към периферията на камъка като спици. Видя, че камъните прилягат добре, без да се допират.
Излезе навън и тръгна, пазейки очи от ярката слънчева светлина, към малката къща. Не можеше да прецени състоянието й, защото прозорците и вратите бяха заковани с дъски.
Някаква пъстра дреха се мярка край реката и привлече вниманието й.
— Никол! Къде си? — Джени идваше задъхана нагоре по пътеката. Никол искрено се зарадва на едрата, вечно румена жена. Прегърнаха се, сякаш не се бяха виждали откакто слязоха от кораба.
— Не потръгна, така ли?
— Не — каза Никол. — Изобщо всичко се обърка.
— Аз се надявах, след като все пак сте вече женени… А и след като… изобщо…
— Какво търсиш тук при мен? — попита бързо Никол, за да смени темата.
— Клей ме намери в тъкачницата и каза, че ще се местиш тук, за да възстановиш мелницата. Каза да си избера двама души от слугите, които да стегнат и донесат тук всички сечива, които могат да ти потрябват… Тези хора ще ти помагат, а Клей каза, че и аз мога да се преместя тук, а той щял да си ми плаща пак същите пари, както досега…
Никол наведе поглед. Чак пък такава щедрост…
— Хей, вие двамата! — подвикна Джени назад към лодката. — Хайде, тука има много работа!
Тя представи на Никол двамата работници. Вернън бе едър, червенокос мъж, а Люк — набит брюнет. Джени веднага започна да дава указания — първо трябваше да се свалят дъските от вратата и прозорците.
Вътре все още цареше полумрак, но Никол още от вратата реши, че тук ще бъде приятно за живеене. Долният етаж се състоеше от едно-единствено помещение с три прозореца, разположени в дълбоки ниши в страничните стени, врата и широк прозорец на фасадата. Камината беше огромна — може би повече от осем стъпки. В ъгъла Ннкол съзря стълба с перила от тъмно резбовано дърво. Под единия от прозорците имаше старинен скрин от борово дърво, а в средата бе сложена голяма маса.
Мъжете бяха свалили вече дъските от прозорците, но вътре не бе станало по-светло — толкова мръсни бяха те.
— Пфу! — смръщи нос Джени. — Ще трябва здраво да поработим, докато изчистим! Я виж какви буболечки плъзнаха навсякъде.