— Това пък откъде го знаеш?
— О, и Роджър, и Джени, и Маги, и Люк… И кой ли не още! Всеки бе решил, че е негов дълг да ми говори против Бианка. И те не можеха да си представят, че ще им замести Бет.
— О, Клей, защо ме покани на забавата?
— Виждам, че и ти не си по-умна от мене! Ти може би не проумяваш с твоята глупава главица, но аз проумях две неща. Първо, че е глупост да искам да заместя Бет. И второ, разбрах защо прекарвам толкова много време да зяпам към пристана на мелницата. Впрочем, пристанът плаче за ремонт, както забелязах. В съседство с плантацията на Бейкъс има дъскорезница…
— Клей!
Той се засмя.
— Обичам те. Не го ли знаеш? Всички вече го знаят.
— Не — прошепна Никол. — Не бях сигурна.
— През онази нощ, когато ми разказваше за дядо си и ми каза, че ме обичаш, ти грабна сърцето ми. — Той замълча и поклати замечтано глава. — А на другата сутрин заяви, че ме оставяш. След една такава нощ на неземно блаженство, ти се появи твърда и студена като лед… Сега тя си спомни за портрета в кантората.
— Значи… онзи портрет… е на Бет? Помислих, че държиш там Бианка… И го беше направил като някакъв олтар. Как бих могла да се състезавам с жена, която боготвориш?
— Накарах да махнат портрета. Сега е отново над камината в трапезарията, където си беше по-рано. А дрехите заключих в един куфар при другите неща на Бет. Може някой ден Манди да ги поиска.
— Клей, какво ще стане сега?
— Ами нали ти казах вече. Искам да направим сватба, най-официално, в присъствието на много хора.
— А Бианка?
— Говорих вече с нея. Ще се върне в Англия.
— И тя прие?
Той смръщи чело.
— Държанието й надали би могло да се нарече любезно. Но ще ме послуша. Ще се погрижа да получи пари, нещо като обезщетение. Добре, че се усетих навреме. Тя харчи луди пари. — Клей я погледна засмян. — Не познавам човек, който да се грижи толкова много за враговете си, освен тебе.
— Бианка не ми е враг. Би трябвало всъщност да я обичам, защо то благодарение на нея получих теб! Като подарък!
— Не зная дали «подарък» е най-точната дума.
Никол се засмя дяволито.
— Не ми се вярва…
— Ще ми простиш ли, че бях толкова сляп и толкова глупав?
— Клей…
Тя не успя да каже нещо друго, защото устните му просто залепнаха върху устата й. Сега вече, когато знаеше, че той я обича, нямаше задръжки за нейната страст. Тя метна ръце около врата му и ю привлече към себе си, извила се цяла като дъга, за да го приеме.
И двамата не бяха усетили първите студени капки дъжд. Едва когато светкавица раздра небето и изведнъж рукна леден порой, те се пуснаха.
— Бързо! — извика Клей, скочи и я вдигна за ръцете. Тя хукна към реката, ала Клей я дръпна в друга посока. Хукнаха към срещуположната страна на поляната. Докато Никол стоеше под дъжда и разтри ваше измръзналите си рамене, Клей разсече бързо с ножа си няколко клона.
— По дяволите! — изруга той, явно не намери онова, което търсеше. Изведнъж обаче между клоните се откри малка пещера. Клей обгърна с ръце Никол и направо я тласна в дупката.
Никол трепереше. Бе мокра до кости.
— Имай малко търпение! Ей сега ще ти запаля най-хубавия огън — каза Клей, приклекнал в един от ъглите на пещерата.
— Каква е тази дупка? — попита тя, когато той отново дойде до нея.
— Наша. Ние я открихме, Джеймс, Бет и аз. Заради нея всъщност садихме тук всичките тези цветя, храсти и дървета. А Джеймс накара един зидар да му каже как да направим камината.
Клей бе приклекнал на пети до някаква зидария и палеше огън.
— Вярвахме, че това е най-тайното място на света, но като поотраснахме разбрахме, че димът от огъня се развява като знаме. Не е чудно, че родителите ни нямаха нищо против «да изчезваме», достатъчно е било само да погледнат през прозореца и знаят къде сме.
Никол се озърна. Пещерата беше дълга около четири метра и широка най-малко три. До стената бяха поставени няколко примитивно сковани пейки и един голям сандък от борово дърво, пантите и ключалките бяха в ръжда. Нещо проблесна в една от нишите в стената и тя бързо отиде нататък. Ръката й докосна нещо студено и гладко, тя го взе и го вдигна към светлината на огъня. Голямо парче зеленикаво стъкло, в което бе вградена малка сребърна катеричка.
— Какво е това?
Клей се обърна и се засмя. Но когато Никол седна до него, лицето му бе станало отново сериозно. Той посегна и взе от ръцете й стъклото. Разглеждаше го така, като че го вижда за първи път.