Хайде, Мати, изплюй камъчето! Ръката му върху масичката трепереше и той се втренчи учудено в нея, сякаш принадлежеше на друг човек. Знаеше, че страшно много иска да се разреши този случай. Много повече от всички убийства в кариерата му, взети заедно. Най-лошото в тази история беше, че той знаеше кой точно е убил Анжела Дидион. Знаеше го така, както знаеше собственото си име. Но без показанията на свидетелката всичко оставаше в сферата на предположенията и Макейб нямаше да си мръдне пръста, камо ли да издаде заповед за арестуване. Господи, как мразеше да зависи толкова силно от друг! Но в продължение на цели седем години беше създавал Мати Устата и сега настъпваше времето да получи своите дивиденти. Ако успее… Не, по-скоро когато успее! Трябва да бъде оптимист, просто трябва!
В крайна сметка мислите му отново се насочиха към нинджата. Случаят си оставаше все така заплетен, а от дълъг опит Кроукър знаеше, че подобно състояние е изключително опасно. След като няма за какво да се залови, положението е извън контрол и това означава, че всеки момент още някой невинен може да пострада.
На всичкото отгоре му се стовари и този проблем с Никълъс Линеър. Инстинктивно усещаше, че Винсънт е прав и Линеър му е силно обиден. Беше глупаво да му казва подобно нещо — разбра го още в мига, в който думите излетяха от устните му. Сега вече разбираше, че именно Линеър може да се окаже ключът за решаване на загадката. „Той знае за нинджите повече от всеки друг, независимо дали се намира в Япония или извън нея, беше му казал Винсънт малко преди да си тръгне. Доверете му се, той знае какво говори.“ Да, ама се е хванал да работи за онзи мръсник Томкин, ядосано си помисли Кроукър. Изпита моментно желание да се оттегли и да гледа отстрани какво ще стане. Може би и Томкин ще отиде по дяволите! Не, не трябва да става така! После се сети за четирите убийства до този момент. Ако нинджата действително преследва Томкин, защо му е да убива четирима души, които нито са го познавали, нито са имали някаква връзка с него? Никой нямаше отговор за този въпрос, още по-малко пък някой от полицията. Значи отново опира до Линеър, само той може да му даде някаква достоверна информация.
Кроукър погледна часовника си и помисли да му позвъни, но после се отказа. Тези неща не са за телефон, освен това той самият се усещаше доста на градус и си даваше сметка, че няма да може да разсъждава трезво и ясно. Въздъхна и си наля последното саке. Стига толкова!
Въпреки всичко не можеше да се прибере у дома, а в същото време усещаше, че му се иска да е с жена. В съзнанието му бавно изплува един образ и още в следващия миг усети как се възбужда. Лицето на жената му беше безкрайно познато, но не молеше да се сети откъде. Вероятно от някой плакат, въздъхна вътрешно той. Този образ изплува прекалено от дълбоко, сигурно го е носил в съзнанието си месеци, сигурно е плод на фантазията му и никога не е съществувал.
Винсънт изпусна всичкия въздух от дробовете си, макар и да знаеше, че е късно. Волята отстъпи място на природата, тялото му искаше да се бори докрай.
Очите го засмъдяха и се изпълниха със сълзи. Посегна слепешката към ръчката на вратата, но светлината на светофара се смени и таксито рязко потегли. Облегна се с цялото си тяло на вратата и при втория опит успя да я отвори. Градът връхлетя върху него с шума и светлините си, тялото му почти се изхлузи навън. Краката му за момент докоснаха асфалта, после той се претърколи навън сред хор от клаксони и писък на спирачки. До слуха му долетяха приглушени викове, в следващия миг беше вече на крака и тромаво затича. Подхлъзна се на кучешко изпражнение, сякаш беше бананова кора, разпери ръце и успя да запази равновесие, в следващия миг тичаше колкото го държат краката по тротоара.
Зад себе си усещаше присъствието на чекъра, чийто водач рязко натисна спирачките, после изскочи навън и извика:
— Хей, върни се! Не си ми платил!
Винсънт се препъваше по тротоара, сблъскаше хората, черни лица се извръщаха към него и учудено го гледаха.
Хладнокръвен, мръсник, помисли си той. В следващия миг беше рязко завъртян от огромен негър с тесни бежови панталони и отворена яка на ризата.
— Внимавай, човече! Успокой се!
Винсънт се отскубна и продължи да се промушва през тълпата, питайки се колко ли време му остава. Не хранеше никакви илюзии по отношение на това, което беше влязло в дробовете му. Дори без характерната миризма той знаеше, че е погълнал доза нервнопаралитична отрова, при това съвсем достатъчна. Извърна глава, но не успя да види преследвача си. Реши да рискува, скочи на уличното платно и се опита да спре някое такси. Знаеше отлично, че в този район едва ли ще се натъкне на полицай: Веднага видя шофьора, който изскочи от тълпата и бързо се насочи към него.