Винсънт отново се гмурна сред гъмжилото и се затича, макар и да знаеше, че по този начин ще помогне за по-бързото разпространение на отровата. Сърцето му вече блъскаше като лудо, краищата на пръстите му започнаха да изтръпват. Лош знак, но мъжът продължаваше да го преследва — значи може би имаше шанс да не е поел достатъчно количество от отровата.
Знаеше, че е на крачка от смъртта. Беше го яхнала като хищна птица и здраво притискаше раменете му. Едва сега разбра колко много му се иска да живее, колко силно обича всичко, което го заобикаля. Това беше приятно откритие и за миг той се зарадва, макар да чувстваше, че ще трябва да се бори с всички сили, за да се отърве от зловещия демон на смъртта. Знаеше, че е надигран, но въпреки това се постара да изхвърли тази мисъл от главата си и продължи да тича в задушната лятна нощ.
Сви надясно, спъна се в бордюра и продължи да тича с неприятното усещане, че преследвачът му е скъсил разстоянието. Закашля се, стомахът му се сби като пред повръщане, в дробовете му нямаше достатъчно кислород. Ръцете му натежаха от слабост, а краката му се движеха с крайно усилие. Зад гърба му се разнесе остър вик и тропот на тичащи хора, това му даде нови сили и той отново се шмугна в тълпата. Макар и замъглено, съзнанието му търсеше отговора на нещо и този отговор беше съвсем близо… Да, разбира се — облачето газ! Божичко, какъв глупак излезе! Просмукало се е през порите на кожата му — затова пареше така жестоко! Вдишването има само периферен ефект.
Трябва да открие… Ясно съзна колко е беззащитен по тези мръсни улички, където не можеше да разчита на никаква помощ. Ресторант също не му вършеше работа, тъй като беше прекалено осветен. Трябва му някое тъмно и по възможност пусто място!
Видя го точно пред себе си и хукна натам. Сърцето му биеше тежко и го пробождаше.
Спря с подхлъзване пред входа на киното. От плаката го гледаше част от красива блондинка с огромен бюст, а под него бяха изписани кратки вестникарски реклами: „Чиста ерекция!“, „Абсолютна класика“. Винсънт изблъска някакъв тип, който се потриваше пред кабинката на касата, и бутна банкнота на гишето. Пое билета си и забърза към затъмнения салон, без да обръща внимание на виковете на касиера.
— Господине, рестото ви!
Салонът миришеше на урина, застояла пот и изсъхнала сперма. По екрана скачаха замъглени фигури, тежко, усилено от мощни репродуктори дишане ехтеше, из цялото пространство. После нещо шльопна и се разнесе натежало от страст стенание.
Винсънт примигна, адаптирайки очите си към слабата светлина. Огледа се за мъжката тоалетна и я откри горе, на втория балкон. Стори му се, че едва ли ще успее да се добере дотам.
Внимателно се раздвижи и тръгна зад последните редове. Мина край двама души, които с интерес наблюдаваха събитията на екрана и спря до редицата автомати край стената. Пуканки, бонбони, сода.
Бръкна в джоба на панталона си и измъкна две монети от по четвърт долар. Напъха ги в процепа и слепешката натисна един от бутоните. С нетърпение загледа как чашата от восъчна хартия изтропа в отвора, следвана от струйка сода и някакъв сироп. Пъхна ръката си точно навреме, за да улови бучката лед с остри ръбове, която се плъзна по вертикалния улей. Започна да търка лицето си е нея, примигваше често, усещайки с облекчение как студената вода се стича по кожата и влиза в очите му. Ледът му се стори като вълшебен балсам, който премахна болката. Все пак имаше някакъв шанс! Таксито беше с климатична инсталация и прозорците му бяха затворени, но той все пак успя да изскочи от него сравнително бързо. Опита се да пресметне времето за въздействие, на отровата поне приблизително, но после се отказа.
Извърна глава към вратата. Някакъв човек влезе, друг излезе, и двамата безлични сенки. Дали преследвачът му е вече тук? Нямаше, как да разбере това, а тук, в дъното на салона, той представляваше отлична мишена.
Обърна се с лице към екрана и бързо тръгна напред. Очите му започнаха да се проясняват и вече виждаше насядалите неподвижно като статуи мъже, които не отделяха поглед от преплетените тела на екрана. Шмугна се в един ред някъде по средата на салона и се насочи надясно. Спря и седна едва когато протегнатата му ръка опря в стената. Подът беше лепкав, тъмният ъгъл вонеше на ускорена мъжественост. Отново погледна назад. В салона продължаваха да влизат и излизат хора, светлината от екрана играеше по бледите им лица.