Ръцете му започнаха да треперят, но това сигурно беше реакция от повишеното ниво на адреналина в кръвта му. Устата му беше пресъхнала, дишаше остро и на пресекулки. Във всяко останало отношение се чувстваше по-добре от преди, очевидно не беше успял да поеме смъртоносна доза. Опита се да се отпусне и да успокои дишането си, но лявата част на гърдите продължаваше да го пробожда, вероятно от бясното препускане. Умът му се зае да изследва алтернативите, които не изглеждаха кой знае колко. С влизането си тук сам се беше вкарал в капан, а нинджата без съмнение е някъде съвсем наблизо. Ако направи опит да се измъкне, положително ще бъде мъртъв още на първата крачка.
Значи трябва да се бие, друга алтернатива просто няма. За съжаление не беше нито сенсей, нито харагей като Никълъс и покойният Тери. Умът му отказа да мисли за Тери, защото го обземаше отчаяние. След като човек като него е бил победен…
Но Тери е бил изненадан, освен това е мислел за Айлин. Докато Винсънт беше предупреден предварително и можеше да бъде нащрек. Беше му необходимо време и той успя да го получи — с всеки изминат миг се чувстваше все по-добре. Разсъждавай, заповяда си той. Трябва да има начин за измъкване!
Зад него, малко вляво, имаше хора. Сенките им се движеха нагоре-надолу, столовете леко проскърцваха. На неговия ред се настани човек, само през едно място, останало празно. Винсънт замръзна и плъзна поглед натам. Беше някакъв младолик мъж с делови костюм и тънко кожено куфарче, което постави върху коленете си. Модел на истински бизнесмен.
Винсънт го изхвърли от ума си и продължи да крои планове. Изведнъж нещо го докосна по ръката и той подскочи, като рязко извърна глава. Беше бизнесменът — гладко избръснати червени бузки, сигурно обитава някоя хубава еднофамилна къща покрай реката в Джърси, има жена, две деца, две кучета и две коли… Почукваше го лекичко по лакътя и нещо шепнеше, но Винсънт не можа да го чуе, тъй като на екрана пъшкането стана неудържимо.
— Искате ли да седнете до мен? — попита го повторно мъжът и с надежда отправи поглед в лицето му.
В продължение на цяла минута Винсънт го гледаше като треснат, после рязко поклати глава и се отдръпна. Допря пръсти до челото си и те се наквасиха от пот. Вече знаеше какво трябва да прави — да чака.
В края на реда се долови някакво движение. Черна и почти безплътна сянка спря там, очевидно взирайки се в мрака. Винсънт леко извъртя глава, но видя единствено някакъв неясен силует. Бизнесменът леко помръдваше в креслото, ръцете му бяха скрити под куфарчето, тъй като беше твърде топло да се носи шлифер.
Някой започна да си пробива път по реда и сърцето на Винсънт бясно затуптя. Дали е нинджата? Фигурата бавно се приближаваше. Винсънт вдигна глава и видя, че човекът се е спрял току до възбудения бизнесмен. Слаба светлина от екрана проблесна в очите му и Винсънт го позна. Беше нинджата. Той се наведе, прошепна нещо на бизнесмена и онзи прибра краката си, без да отмества очи от екрана.
Значи идва! Винсънт се подготви за това, което си беше наумил. Ще му трябва сила, бързина и… Ето, мъжът вече беше до свободния стол редом, но все още не сядаше.
Време е! Сега!
Винсънт се хвърли напред. Нищо не се случи, от смайване очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си. Беше парализиран, напълно парализиран!
Опита се да вдигне ръце, но те сякаш бяха заковани в оловни капаци, докато вниманието му беше другаде. Опита се да се изправи, но краката му бяха напълно безчувствени — глезени, бедра, всичко. После изведнъж разбра, че облачето от устата на нинджата не е имало за цел да го убие, а просто да го обездвижи.
Сянката се надвеси над него и закри светлината. До слуха му продължаваха да достигат животински крясъци и страстни, стенания, очите му безпомощно наблюдаваха как нинджата бавно се надвесва над него, протяга ръка и леко докосва лявата му ключица. Усети натиск и клепачите му трепнаха. Един от пръстите му леко потрепна върху облегалката на креслото. В душата му нямаше нито страх, нито тъга. Пред очите му изплува Япония, скалистият бряг в покрайнините на Урага, отрупан със схлупени къщурки, ослепително белите платна на рибарските гемии, устремили се към жълтеникавочервения диск на изгряващото слънце. Видя самотен бор на стръмнината, тъмен и самотен в настъпващото утро, с пламнал връх, озарен от първия лъч на зараждащия се ден, застанал като безмълвен страж на родината…
Другата ръка на нинджата се притисна в лявата част на лицето му, покривайки ухото. Силата му беше огромна, държеше тялото на Винсънт неподвижно без видимо напрежение. Родината се разширява, отива все по-напред и по-напред! Напред към… щрак!