Околностите на Токио
Есента на 1963
— Оттук най-добре се наблюдава залезът — каза Чонг и подаде на Тай лакирания поднос. Тя го пое, мълчаливо се поклони и ги остави сами в кухнята.
— Знаеш ли, аз накарах баща ти да махне хартията от прозорците и да сложи стъкла — тихо се засмя тя. — Разбира се, Итами изпадна в ужас — подобно нещо в нейния дом никога не може да се случи! — После, вече сериозно, добави: — Понякога леля ти е страшно взискателна, просто ме е срам от нея.
— Итами не ни е кръвна роднина, мамо.
Ръката й покри неговата.
— Понякога духът е по-силен от кръвта, Никълъс. Сам ще разбереш това с течение на времето. Гладен ли си?
— Да.
— Чудесно, Тай е приготвила любимото ти блюдо.
— Любимото ми блюдо е дим сум — отвърна той. — Но Тай не може да го приготвя като теб, въпреки че й казваш точно какво да прави.
Тя се засмя, приведе се напред и го целуна по бузата.
— В неделя ще ти направя дим сум.
— Колко вида?
— Достатъчно, съвсем достатъчно.
Очите й се насочиха към прозореца. В близост до хоризонта небето беше жълто като лимонов крем, но високо над тях нощта вече настъпваше.
— Не виждаш често тази гледка, нали? — попита Чонг.
— Цялото ми време е заето с буджуцу, мамо.
— Зная — кимна тя, поколеба се за момент и добави: — Това не се отразява на подготовката ти за училище. — Не го каза като въпрос.
— Няма проблеми.
— Знаеш ли, баща ми обичаше да казва, че важното е къде израства човек. — Ставаше въпрос за Со Пенг, когото тя винаги наричаше така. — Твоите деди живеят в кръвта ти.
— Не зная — поклати глава Никълъс. — Имам доста приятели американци, които правят всичко възможно да се откъснат от тези неща. Техните родители и…
— Искаш да кажеш, че техните деди не са могли да предначертаят живота им, така ли? — прекъсна го Чонг.
Той я погледна и след известен размисъл стигна до заключението, че вероятно е права.
— Аз съм това, което е бил и дядо ти — продължи Чонг. — Той се е въплътил в мен далеч преди да срещна баща ти и да напусна Сингапур заедно с него. В Азия този процес е доста особен и… как да кажа, доста уникален. Благодарение на него днес мога да сторя същото и за теб.
— Но аз зная твърде малко за него.
— Ще го разбереш като ти дойде времето. Все още си много млад.
— Но ти си била далеч по-млада от мен, когато си започнала да…
— Времената бяха други, тежки и опасни… Благодарна съм на боговете, че ти спестиха много от нещастията, които преживяхме ние. Никой не трябва да страда така. — Красивото й лице разцъфна в усмивка. — Нека говорим за по-приятни неща.
Искам да зная, мислено пожела той. Искам да зная всичко, което се е случило през онези години. Разбира се, никога нямаше да изрази гласно това свое желание. Ако някой ден реши сама да му разкаже за тях… Не, няма да го направи. Подозираше, че и баща му знае малко за онова време, което принадлежеше изцяло на Чонг и Со Пенг… А той беше отдавна в гроба.
— Леля ти пита за теб — прекъсна хода на мислите му Чонг. — Винаги го прави, когато не си у дома.
— Много мило от нейна страна.
— Да — усмихна се Чонг и докосна ръката му. — Трябва да й го кажеш, ще й достави удоволствие.
— Не мога да мисля, че…
— Никълъс, Итами ни смята за част от своето семейство, а теб обича особено много.
— Понякога ми е трудно да го усетя.
— Хората имат сложни характери. Те трябва да се опознават бавно и търпеливо. Вероятно това те затруднява — поклати глава тя. — А Итами наистина е крайно непостоянна, това озадачава дори мен. — Погали го по косата и добави: — Ти приличаш на баща си, и той не се сприятеляваше лесно, за разлика от повечето чужденци. Но той не беше чужденец, неговият дом бе Азия, също както и моят. И двамата сме деца на Изтока, които се опитват да забравят миналото.
— Това звучи толкова сложно!
— Не можем да живеем по друг начин — усмихна се тя.
Итами и Сацугай започнаха все по-често да идват на вечеря. Лелята на Никълъс отдавна се беше превърнала в нещо като член на семейството, главно благодарение усилията на Чонг, но съпругът й започна да я придружава сравнително отскоро.
Слушайки го внимателно, Никълъс скоро започна да разбира защо Япония е била въвлечена в опустошителната война от хора като него, изградили мощните дзайбацу. Сацугай никога не говореше за времето отпреди войната, дори и за самата война. За него този период не съществуваше, подобно на щраус той изобщо не забелязваше грозните белези от войната, с които все още бяха изпъстрени градове и села.
— Комунистите винаги са били проблем за Япония, полковник — говореше той една хладна есенна вечер, запечатала се особено ясно в съзнанието на Никълъс. Небето беше свъсено, вятърът свиреше сред боровете и кипарисите и напомняше за настъпващата зима. Ситният дъждец пръскаше прозорците в кабинета, по стъклата се стичаха ситни като сълзи капчици. Злощастно птиченце пърхаше и кръжеше под далеч недостатъчното укритие на един акуратно подрязан храст току до прозореца. По листата му тежаха бистри като перли дъждовни капчици, фината паяжина между тях смътно проблясваше. Сгушило главичка в перата си, птичето, изгарящо от желание да отлети, час по час поглеждаше към небето.