— Дори и днес тази партия не е особено голяма — възрази полковникът, после привърши с тъпченето на лулата си и внимателно я запали. Син ароматен дим се разнесе из помещението.
— Скъпи полковник — рече Сацугай. — Човек не трябва да прибягва до цифри за измерване на опасността, особено тук, в Япония. — Говореше така, сякаш бащата на Никълъс беше обикновен турист. — Човек трябва да отчита вредността на врага. Говорим за истински фанатици, обрекли живота си на каузата на световния комунизъм. Именно поради този факт не трябва да ги подценяваме, те само това и чакат!
Полковникът не отговори, зает с разпалването на лулата си — стара и очукана, с извит мундщук и висока чашка. Беше изкарал цялата война с тази лула, тя отдавна се беше превърнала в нещо като специален символ за него. Неизменно я предпочиташе, макар в колекцията си да имаше най-малко двадесет и пет разкошни пособия за пушене.
Човек придобива странни мании по време на война, мислеше си полковникът. Всъщност напълно разбираеми, когато дните ти минават сред ужасите на смъртта, а нощите ти предлагат още по-силен ужас, роден в недрата на джунглата. Когато командири падат по-косени от картечен огън, а близки другари и приятели биват разкъсвани на парчета от мини на крачка от теб или пък ги посичат от гърлото до края на корема. На практика именно тези мании, по-скоро внушения, предпазват войника от лудост…
Полковникът си беше внушил, че докато притежава тази лула, докато можела дръпне ръка от нагорещения приклад на своя автомат и да я напипа, неравна и грапава, във вътрешния джоб на куртката си, нищо лошо не може да му се случи.
Ясно, сякаш беше вчера, помнеше онази утрин в началото на лятото на 1945 година, когато неговата част: започна атаката си срещу предградията на Сингапур. Разтуриха лагера на разсъмване и поеха бавно на юг, поддържайки постоянна радиовръзка.
Насред джунглата полковникът посегна да попипа успокоителната грапавост на лулата и откри, че я няма на мястото й. Спря на място и внимателно се взря в калната земя наоколо. Видя само коренища, стоножки и други гадинки, паниката бавно го стисна за гърлото. Без да съзнава какво точно прави, той даде заповед за спиране на колоната и за завръщането в базовия лагер. Откри лулата си полузаровена сред боклуци, почисти я и тъкмо се канеше да даде заповед за потегляне, когато по радиото започнаха да идват тревожните съобщения. После земята се разтърси като при земетресение, южно от тях изригна гейзер от пръст и изкоренени дървета, пламна пожар.
Полковникът мълчаливо пое напред, войниците го последваха, внимателно пробивайки си път сред гъсталака. Скоро разбраха какво се е случило — частите, поели преди тях, се бяха натъкнали на умно поставено минно поле. Онези, които не бяха разкъсани от мини, бяха разстреляни от скрити наоколо снайперисти, частта на практика не съществуваше. Полковникът бръкна в джоба си и попипа лулата. Чашката й под разранените му пръсти беше топла. Пъхна автомата под мишница и поведе хората си на запад, през вонящото блато. Едва когато сцената с кървавата баня остана далеч зад гърба му, той издаде заповед отново да поемат на юг. Късно през нощта се натъкнаха на японски лагер, приближавайки го от незащитената страна. Безшумно премахнаха часовите и ги привързаха към околните дървета като безмълвни свидетели. Полковникът изпрати половината от хората си в югоизточна посока, изчака да стане точно четири часа сутринта и заповяда да се открие огън. От дулата на стеновете със съскане започна да излиза олово, скоро те запушиха от интензивната стрелба. Под унищожителния огън намериха смъртта си почти половината от обитателите на лагера. Останалите панически побягнаха, но се насочиха точно там, където ги очакваше засадата. Попаднали под кръстосан огън, те подскачаха като сламени кукли, телата им буквално биваха разкъсвани от английските куршуми.
В друга ситуация полковникът положително би наредил да се пестят мунициите, но не и тогава, през онази валпургиева нощ.