— Сацугай — бавно започна той, изпускайки кръгче ароматичен дим, докато апокалиптичните сцени на войната бавно се оттичаха от съзнанието му. — Вие познавате историята на Япония не по-зле от всеки друг и добре знаете, че комунизмът няма почва в родината ви. Тук традициите са твърде силни, за да бъдат изместени от някаква идеология. Народът ви никога няма да приеме комунизацията независимо под каква форма му се поднася тя.
По лицето на Сацугай се появи хладна усмивка.
— Не е важно какво зная аз, а в какво вярват американците — отвърна той. — Те са наясно по отношение на комунистическата заплаха и знаят, че единствената преграда срещу нея сме ние, хората от дзайбацу. Още през 1947 година вашият Макартър разбра, че либералните реформи тук нямат място.
Очите на полковника заблестяха.
— Всички ние вярвахме в доброто бъдеще на Япония! — отсече той.
— Вярата е за наивните, полковник — твърдо го прекъсна другият. — Реалността трябва да се гледа в очите. Континентът е на един хвърлей място от Фукуока и опасността, която идва оттам, е съвсем реална, мога да ви уверя в това. Комунистите никога няма да прекратят опитите си да се промъкнат тук, да саботират всички начинания на японското правителство. Ето защо ние настояваме за твърда ръка и стриктно спазване на законите. Тук няма място за либерализъм, това вероятно и сам ще признаете…
— Единственото, което виждам, е една страна, разкъсвана от интересите на шепа хора — съвсем както беше през войната — отвърна полковникът.
За миг очите на двамата мъже останаха заковани едни в други, от тях запрехвърчаха искри.
— Ако през 1873 година положението беше такова, каквото е днес, сейканрон никога нямаше да бъдат разбити — тихо рече Сацугай. Имаше предвид предложената от Гениоша военна интервенция в Корея през споменатата година, която, след отхвърлянето й, довела до първото въстание срещу правителството през епохата Мейджи и опит за убийство на Томоми Ивакура.
— Не забравяйте, полковник, че ако сейканрон бяха успели, в Корея нямаше да има никаква война, а комунистите щяха да бъдат изтикани далеч в Манджурия. А сега по всичко личи, — той сви рамене, — че американците просто се прехвърлят от една война на друга, без да мислят много-много за последиците.
— Какво искате да кажете?
— Нима не е ясно? Вие самият сте воювали в азиатските джунгли и знаете, че победата там не се постига с американски танкове и артилерия, дори и с масирани бомбардировки от въздуха. Комунистите са отлично организирани и разполагат с неизчерпаеми човешки ресурси.
— Виетнам не ни интересува — отвърна полковникът, без да забелязва, че лулата му е изгаснала.
— Моля за извинение, драги ми господине — възрази Сацугай, кръстоса крака и изглади гънките на панталона си. — Принуден съм да посоча, че тук дълбоко се заблуждавате. Падне ли Виетнам, идва ред на Камбоджа, а какво ще стане с Тайланд? Тъй наречената „политика на доминото“ е твърде реална и твърде опасна!
Полковникът сякаш беше задрямал. Хладните му сини очи се криеха под полуспуснатите клепачи, ирисът им беше потъмнял. Угасналата лула продължаваше да стърчи от устата му, той мълчаливо се вслушваше в потропването на дъжда по прозоречния перваз и мислеше за историята.
В основата на всичко лежеше идеализмът. Поне така беше в началото, когато Макартър беше обзет от истинска параноя. През 1947 година обаче Съединените щати започнаха да прилагат своя „обратен курс“ по отношение на Япония и вече не държаха толкова стриктно на изплащането на репарациите. В крайна сметка тази страна беше напълно демилитаризирана и това беше достатъчно. Американците желаеха далеч по-силно да превърнат Япония в свой страж срещу комунистическата заплаха в Далечния изток и по тази причина започнаха да провеждат една двойствена политика. На първо място върнаха властта на голяма част от влиятелните в миналото десни политици и индустриалци, а после вложиха милиони в японската икономика и тя бързо достигна осемдесет процента от довоенния си капацитет. В течение на този процес подпомогнаха една „изцяло японска“ кампания за преследване на всички леви радикали и комунисти, по същия начин, по който бяха направили вече това в Испания, Иран и Южна Америка. И, трябва да им се признае, това беше една изключително успешна кампания.
Дъждът се усили и водните струи зашибаха прозоречните рамки. Ниско надвисналото небе изгуби всякакъв цвят.
Малката, но дръзка групичка ентусиасти, беше убедена тогава, през 1945 година, че техните възгледи за модерна и демократична Япония, освободена от оковите на феодализма, е единствено верният път за страната. Колко наивни сме били, помисли си тъжно полковникът, заслушан в ехото от думите на Сацугай Моите приятели вече ги няма, въздъхна вътрешно той и отправи поглед към водните бразди по стъклото, студени и далечни като сълзи на отдавна починал човек. Силен порив на вятъра вдигна във въздуха листата, опадали в градината след почистването от Атаки, завъртя ги пред прозореца като малки въздушни кораби, създадени от незнайна цивилизация. Въпреки всичките двайсет и три години, прекарани в Далечния изток, полковникът се почувства като току-що пристигнал чужденец. Струваше му се, че е попаднал в пълна изолация. Един по един хората, които мислеха като него, които бяха негови приятели и едновременно с това съветници на Макартър, бяха преместени на други служби или уволнени. Честно казано, те едва ли разбираха политическите машинации около себе си, едва ли усещаха засилващата се нестабилност на самия Макартър. Въпреки това търпеливо чакаха, дори след промяната на политиката през 1947 година продължаваха да се надяват, че е общи усилия ще успеят да върнат Япония в пътя на истинската демократизация. Днес, пречупени през призмата на времето, техните усилия изглеждаха такива, каквито са били през целия този труден и продължителен период — безплодни и обречени на провал. Политиката се градеше в другия край на света и от тях се искаше не да я коментират, а да я провеждат на практика. В началото никой не им каза това. Терлейн изрази своя протест и беше незабавно уволнен, Макензи беше пречупен и отзован в Щатите, а Робинсън се пенсионира преди около две години, след като го принудиха да изпие до дъно чашата на унижението. Остана единствен полковникът — железният войн, непроменен, поне външно, до последния момент. Но вътрешно страдаше и не си правеше никакви илюзии. Не можеше да приеме, че работата, на която беше отдал целия си живот, се оказа напълно безсмислена, че това, за което се беше борил с цялата енергия на своята младост, никога няма да се превърне в действителност.