Знаеше много подробности за миналото на Сацугай, може би повече от самия него. Връзките му с Фукуока бяха твърде очевидни, за да бъдат игнорирани. Гениоша никога не е била поставяна извън закона и по тази причина не беше трудно да се съберат данни за нейната дейност. Полковникът предприе едно тайно пътуване до Кюшю и бързо откри истината — Сацугай беше един от лидерите на Гениоша.
През онези години подобна информация беше нещо страшно. Ако стигнеше до военния трибунал, Сацугай положително щеше да бъде екзекутиран, независимо колко документи е успял да унищожи.
Но полковникът нямаше никакво намерение да споделя това с когото и да било, дори само поради факта, че смъртта на Сацугай не би променила нещата. Организацията просто ще издигне на поста му друг човек и работата ще продължи. А тази работа беше насочена именно срещу онзи курс на демократизация на Япония, на който полковникът беше твърд и безрезервен привърженик. Той искаше да унищожи цялата Гениоша. А ако Сацугай бъде пощаден, той ще се превърне в куче на каишка, чийто край ще бъде в ръцете на полковника.
Рано или късно Сацугай ще го заведе до сърцевината на цялата организация.
Очите на полковника напуснаха мокрото стъкло и се обърнаха към приятно затоплената вътрешност на кабинета. Спря ги върху безстрастните монголски очи на своя събеседник, тренирани съвършено да показват толкова емоции, колкото желае техният собственик.
Колко отдавна беше всичко това, помисли си полковникът. Пуснах го на свобода, но той не ме отведе никъде. Знаел е от самото начало какви са целите ми. Успях да го неутрализирам като действаща фигура, но само толкоз. В душата на полковника се промъкна дълбока тъга. Бил съм глупак да повярвам, че мога да спечеля подобна игра, призна си с горчивина той.
Не беше изненадан, когато откри, че Сацугай искрено го мрази. В крайна сметка двамата са представители на коренно противоположни течения в политическия спектър. И докато полковникът разбираше по-добре от всеки друг европеец в Япония колко е важно да се съхранят традициите на тази страна, без които тя би се разпаднала моментално, той разбираше и друго — традиционализмът, чийто представител беше Сацугай, е нещо ужасно, нещо егоистично и страшно. Защото раждаше не герои, достойни за тази измъчена страна, а престъпници и бандити. Сега, загледан в тези черни безчувствени очи, полковникът изведнъж разбра, че в мозайката е липсвало важно, макар и елементарно за откриване парче. И именно то е ключът към всичко. Преди години се беше убедил, че знае всичко за тайния живот на Сацугай и всичките му действия оттогава насам се базираха на това убеждение. Сега изпита подозрение към него, подозрение и яд, че е позволил да го изиграят. През цялото време си е играл с мен, побесня вътрешно той.
Малка утеха представляваше фактът, че благодарение на неговата намеса Сацугай беше изпаднал в почти пълна агония. Защото беше длъжник на полковника — един човек, когото ненавиждаше. За всеки японец това положение би било нетърпимо, но Сацугай го приемаше съвсем спокойно. Трябва да му призная това, помисли си полковникът.
Но какво, за бога, е успял да скрие от мен през всичките тези години, запита се той. После изведнъж разбра какво трябва да прави. Беше изгубил прекалено много време в безплодни замисли. Сацугай е прав, като му казва, че трябва да се изправи срещу реалността. А реалността на тази ситуация изисква да се прекъсне продължителният застой независимо от начина. Всъщност начинът беше само един.
По отношение на Сацугай беше сигурен в едно — може да прави с него каквото му хрумне, да го обижда по сто различни начина и онзи няма да предприеме нищо. Трябваше да плаща дълга си, да поеме бремето си с усмивка.
За миг в душата на полковника нахлу дълбока скръб, примесена с някакво непонятно, съжаление. Никълъс все още е много млад, на него самия не му остава много време и вероятно част от обещанията му ще останат неизпълнени.
Полковникът отправи поглед към имота си, ширнал се отвъд прозореца. Подгизнали от влага, дърветата се превиваха под напорите на вятъра. Потърси с поглед малкото птиче, но него вече го нямаше. Вероятно е избрало бурята пред принудителното спокойствие. Гледката беше прекрасна, но през онзи ден той нямаше очи да я види.
— Какво научи от Го рин ношо? — попита го един ден в залата Канзацу.
— Част от него е наистина полезна — отвърна Никълъс. — Макар че е просто здрав разум.
— Много хора го приемат за забавно занимание — каза Канзацу с неутрален тон, от който не можеше да се разбере собственото му отношение. Очите му блестяха като стъклени, слънчевият ден зад гърба му бавно отстъпваше място на здрача. Слънцето се беше скрило в мъглата на изпаренията, разсеяната му светлина превръщаше дърветата в нереален декор.