— Понякога си мисля, че не трябваше да се залавям с него — рече Никълъс.
— Защо?
— Ами… В него има нещо обезпокояващо…
Канзацу замълча в очакване. Зад гърба му меко потракваха бокените, долиташе шумът на изпуснат въздух от много дробове едновременно.
— Човек би казал, че най-голямото му достойнство е чистотата — внимателно продължи Никълъс. — Но за мен е по-скоро нещо като идея фикс, което е крайно опасно…
— Можеш ли да ми кажеш точно кое?
— Изключителността.
Гладко, сякаш бяха разговаряли непрекъснато на тази тема, Канзацу постави следващия си въпрос:
— Знаеш ли нещо за живота на Мусаши?
— Не много.
— Миямото Мусаши е роден през 1584 година — започна сериозно Канзацу. — Несъмнено ти е известно, че този период не е от най-добрите за Япония. Страната е била разкъсвана от страхотни междуособици, предизвикани от войнственото поведение на многобройни даймийо.
— Мусаши е бил ронин, нещо като разбойник, макар и не съвсем. Израснал е на юг, в Кюшю, но първата си битка печели на север, в Киото, където се премества, след като навършва двайсет и една години. Там ликвидира една фамилия, която преди години е подложила на унижение баща му.
— За Мусаши са написани стотици легенди и човек трябва да ги пресява изключително внимателно. Подобно на повечето исторически личности на феодална Япония, и неговата история е силно митологизирана. Смесицата от истина и измислица е добре дошла за всеки читател, който търси забавление, но съвсем не е такава за сериозния студент по история, включително за този, който се е заел да изучава буджуцу. За него тя представлява опасен капан.
— Самураите често дължат своята слава на митологията — възрази Никълъс.
— Не е така — поклати глава Канзацу. — Боецът дължи своята слава единствено на историята. На историята и дълга, Никълъс. На нищо друго. Митът няма място там, тъй като той има свойството да влияе върху трезвата преценка.
— Предмет на буджуцу, е най-сериозната материя на този свят. Вярно е, че се учим да защищаваме живота си, но това не е всичко. Ежедневно се занимаваме с различните методи за причиняване на смърт и за предпазване от смърт, а те са толкова многобройни, че едва ли могат да се опишат. Човек не може да ги усвои, без да има изострено чувство за отговорност. А най-голям враг на отговорността са митовете. Без бушидото ние не можем да бъдем нищо повече от обикновени нинджи, тоест долни улични престъпници. Същевременно е много лесно да се поддадем на митовете, много лесно!
Той протегна ръка и посочи на Никълъс къде да седне.
— Ти измина дълъг път. Техниката ти е безупречна, способността ти да възприемаш — неизтощима. Но аз вече зная, че тук няма какво повече да научиш. Остава ти едно-единствено препятствие, но то е най-трудното. Ще ти призная, че повечето ученици, успели да стигнат твоето ниво, си остават на него.
— Сега трябва да откриеш това препятствие, Никълъс. Да го откриеш вътре в себе си и да го преодолееш. Аз вече не съм в състояние нито да ти помагам, нито да те насочвам. Това препятствие или е вътре в теб, или просто го няма.
— Това означава ли, че искате да напусна школата? — попита Никълъс, внезапно открил, че му е трудно да преглъща.
— Нищо подобно — поклати глава Канзацу. — Можеш да останеш тук докогато пожелаеш.
Усещайки, че е пропуснал нещо важно, Никълъс трескаво запрехвърля в ума си току-що проведения разговор. Канзацу съвсем не изглеждаше разочарован от него — напротив, в думите му се долавяше вълнение, дори възхищение. Разсъждавай, заповяда си той. Открий какво си пропуснал!
— Вместо урок ще те помоля за една демонстрация пред групата — изправи се Канзацу и го погледна от горе на долу. — Хайде, ела.
Той отиде в средата на салона и плесна с ръце. Всички звуци и движения моментално се прекратиха, главите на ученици и преподаватели се извърнаха към него в очакване.
Канзацу подбра четирима от последния клас на школата, небрежно и сякаш случайно. Но всички бяха едри и здрави момчета, значително по-големи от Никълъс, После се обърна към него и кимна с глава. Никълъс застана до него с бокен в ръка.
— Моля ви, заобиколете Никълъс — рече той и младежите се подчиниха. После кимна на един сенсей и той с поклон му подаде своя бокен. Майсторът го пое, подаде го на Никълъс и прошепна в ухото му: — Сега ще видим доколко си усвоил Нитен, школата на Мусаши.
Отдръпна се и остави Никълъс в кръга на младежите, стиснали по един бокен в ръцете си. Противниците му имаха само по едно оръжие, но всички бяха в школата далеч по-дълго от него.